Не е ли странно?

от Добрин Петров 26.01.2011

Докато кавалерски помагах на Ана да заеме мястото си, забелязах един тип, който не знам защо оприличих на частен детектив. Може би защото изглеждаше като човек, който сякаш убиваше времето. Седеше на бара, полуобърнат към залата, небрежно стрелкайки с поглед този или онзи. За миг погледите ни се срещнаха, май се сепна като разбра, че го гледам, но бързо се коригира. Не беше висок, може би мой ръст, макар че може и да се лъжа, тъй като беше седнал на високия стол. Изглеждаше ми доста стегнат. Не притеснен, по-скоро поддържан физически. Обаче очите... Напомняха ми за някого. Много живи, не големи, с цвят на маслини. Ниско подстриган, като Кевин Костнър, но някак по-суров. Хм, тези очи явно са видяли много...

- Ти явно не ме слушаш! От две минути сме седнали, а ти сякаш изпадна в кома. – смееше ми се Ана.

- Извинявай, имаше един на бара, който ми напомни за някого... – смотолевих.

- А, онзи с лъснатите обувки, ли... Не може да му се отрече, че има око за тези неща. – каза тя.

Виж ти, казах си, жените май наистина имат развито периферно зрение. Аз изобщо не разбрах, че го е видяла, а тя веднага ме усети.

Сякаш по интуиция погледнах към бара и с изненада видях, че мистър „Стрелкащ поглед” вече не е там. Егати, помислих, мен ли следи тоя нещастник? Да не би заради сделката с парцела на скалата? Ърл спомена, че не приемат „не” за отговор, но...

Добър вечер! Разрешете да се представя! – чух глас откъм дясното си рамо.

Обърнах се и само дето не зяпнах. Беше детектива от бара. Усмихнат, но не като сервитьор, а някак приятелски.

- Казвам се Франсоа и имам изненада за вас. Моля, не се притеснявайте! По случай годишнината от срещата ви, ваши близки приятели ме помолиха да ви изпея песента, на която танцувахте за първи път тук, в Рим! – каза той и запя.

С Ана се хванахме за ръце и просълзени заслушахме. Потънах в думите на песента, и чак след като тя свърши, се опомних. Кой можеше да знае тези неща? В този момент се чуха ръкопляскания, идващи от масата в ъгъла, онази зад големия филодендрон, и се показаха един след друг Мишел с мъжа си Бернар, Труди с нейната половинка Питър и Арнолд – този великан на сантименталността, заедно с неостаряващата Шели Блум.

Не можех да повярвам, че се случва. Ана обаче грееше от щастие, а сълзите в очите й, бяха ясно доказателство, че цялата организация е била нейна...