Малък разказ преди лягане

от Добрин Петров 26.01.2011

М-да, след малко влака трябва да потегли. Интересно, оставаха още не повече от пет минути, а съм сам в купето. Когато си купувах билет и поисках мястото до прозореца, ми отговориха, че цялото купе е заето, с изключение на номер 63 – първото място  вдясно. Дори трябваше да пътувам с гръб към движението. Май главоболието няма да ми се размине, винаги така ми се случва, почвам да си мисля, че е вродено. Но пък може да се преместя, не кипи от хора.

Ха, тъкмо да си го помисля и вратата на купето се отвори. Показа се някакъв юнак с късо кожено яке и джинси, които сякаш живеят н’ам си кой живот поред, съдейки по избелелия им цвят и оръфания ръб на крачола отзад. Това, което ми се стори интересно беше нещото, което беше на главата му. Изглеждаше като каскет, какъвто мисля, че дядо ми имаше, обаче го носеше с козирката назад. Егати модата. Обаче тутакси се сещам, че в някакво списание се обясняваше как в модата се използват неща отпреди двайсет години, макар и леко променени. Както и да е, казвам си и продължавам да си решавам кръстословицата. Другаря, опа – младия господин с каскета наопаки дори не ме удостои с поглед, метна си зелената бризентова раница на поставката за багаж, махна си каскета и се отпусна като подсечен на седалката, тя пък в отговор мощно изпуфтя. Отвън прозвуча свирката на машиниста, дето оказваше, че има три минути до тръгване. Супер, казах си, даже ще си опъна и краката. Да, ама не (някой го беше казал, явно в ситуация като тази). Вратата се плъзна и някаква русокоса нимфа с пухтене мина покрай мен, мъчейки се да издърпа през прага на купето големия си оранжев куфар. Реших да й помогна да го качи на поставката за багаж, обаче веднага съжалих, когато се опитах да го вдигна. Имам чувството, че тежеше към 30-тина килограма.

- Малко учебници, а много тежат! Извинявайте! – промълви тя.

- Няма нищо. Важното е, че успяхме. – усмихнах се.

Вратата пак се плъзна, и едно след друго се вмъкнаха две момчета и едно момиче по на около 20-ина години. Явно студенти, съдейки по облеклото и говора им. Сякаш внесоха някакво оживление още с влизането си. Купето забръмча от смеха им. Прозореца беше отворен, отвън някой пожелаваше на добър час и много успех, докато влакът бавно потегли. Помислих си, че съм пропуснал последната свирка за предупреждение на машиниста. Сякаш има някакво значение!

А, ето и последните двама пътника от нашето купе – мъж и жена. Сигурно са се качили малко преди да потеглим. Бяха хора на средна възраст, добре облечени, бих казал даже приятно. Нямаха куфари, само ръчни чанти, които макар и да бяха с различен цвят и форма, някакси добре си пасваха. Което всъщност, можеше да се каже и за собствениците им. Свързваше ги някакъв аристократизъм, колкото и демоде да звучи това в днешно време. Помислих си, че не ми изглеждат като хора, които често пътуват с влак. Имаха някаква осанка. Не че се държаха надменно, напротив. Докато си събличаха горните дрехи, на няколко пъти погледите ни се срещнаха и си кимнахме с усмивка. Възпитано някакси, като в доброто старо време, или трябваше да кажа – като в доброто старо възпитание. Нейсе.

Някакво хлапе изтича по коридора и ме стресна. Явно съм задрямал. Русокоска и каскета оживено си разговаряха. Той свирел на китара и щял да ходи на прослушване. Тя пък щяла да бъде първа година студентка по право. И двамата с големите си мечти. Дали не бях свидетел на зараждането на нова любов? Кой знае? Ако им е писано, нека я изживеят. Сега им е времето. Опа, май нещо се разнежих. Доста отдавна бях на тяхната възраст. И много неща ми се случиха оттогава. По целия свят...

Мъжът срещу мен дремеше, а жена му четеше някакъв вестник. Явно гюрултията на младите не им правеше впечатление. Което, обаче, не можех да кажа за себе си. Двете момчета и момичето, оказа се, наистина бяха студенти. Вече се бяха запознали с Русалка и Сантана, не знам защо така ги кръстих, но всъщност ми беше доста приятно. Иначе бяха Ивайла и Методи.

Нямаше и петнадесет минути от тръгването на влака, когато нощното небе се раздра от светкавица и запримига, като лампички на елха. Чу се невероятен тътен, сякаш стените на влака потрепераха, или пък си внушавам!? Огромни капки дъжд минаваха диагонално на стъклото. Внезапно осъзнах, че в купето настана тишина. Сякаш бяхме притихнали пред мощта на майката Природа.