На всички, които четат блога ми искам да пожелая една по-добра, по-спокойна политически и по-продуктивна 2012 година! Развивайте се всеки в своята си насока, не се оставяйте на течението и рутината, променяйте се към по-добро!
Секцията със стихове е преместена на http://rhymesoflight.blogspot.com Заповядайте там!

събота, 28 май 2011 г.

Телевизията - харакири за мозъка - Vesti.bg

Много хора вярват, че висенето пред телевизора информира, забавлява и успокоява. Все повече специалисти обаче подлагат това на съмнение, пише "Дойче веле"

Новини
През свободното си време повечето хора гледат телевизия. Все по-малко са тези, които четат книги, ходят на разходки или играят с децата си.
Телезрителите вярват, че висенето пред екрана не вреди на здравето, а напротив - информира, забавлява и успокоява.
Все повече специалисти обаче подлагат на съмнение тази убеденост и предупреждават за опасностите от телевизията.

Безмозъчност?
Сигурно не всички знаят, че като медия телевизията установява пълен контрол над зрителя. Причината е проста: при гледането на телевизия почти се изключва лявото полукълбо на мозъка, което отговаря за аналитичните мисловни процеси.
Тоест, когато седим пред екрана, вместо да анализираме видяното и чутото, ние попиваме информациите и несъзнателно ги приемаме за чиста монета.

Хипнозата
Когато гледаме телевизия, изпадаме в състояние, подобно на транс. Така се променя предният лоб на мозъка, който отговаря за аналитичната дейност. Освен това човек използва само дясното полукълбо, а лявото с течение на времето закърнява.
Хората, които прекаляват с гледането на телевизия, след време може да загубят способността да се концентрират и да решават сами проблемите си.

Промиване на мозъци
Половин минута след включване на телевизора човек, тъй да се каже, остава само с половин мозък. Информацията, която идва от екрана, често пъти се приема наготово, с други думи - мозъците се промиват.
Бизнесът и политиката особено обичат да използват този ефект на телевизията - за реклама и за манипулация. В Англия, например, чрез телевизията въздействат върху затворниците.

Еднопосочна улица
Човекът пред телевизора не обменя информация, той просто попива идващото от екрана. Тоест, комуникацията е едностранна. Зрителят понякога се превръща в пасивно кошче за ненужни съобщения. Въпреки това обаче мнозина продължават да вярват, че техният приятел, телевизорът, не може да им навреди.

Лошите новини са истински новини
Новините се въртят непрекъснато по всички телевизионни канали. По-страшното е, че те почти винаги са тревожни, дори ужасяващи.
Специалистите по комуникации отдавна са доказали, че лошите новини привличат вниманието на повече зрители, отколкото добрите. Това претоварване на мозъка с отрицателни емоции влияе на психиката, а от там и на здравето.

Наркотично въздействие
Голяма част от зрителите пускат телевизора си сутрин след ставане и не го спират дори вечер в леглото. Ако ги питате защо, ще чуете какви ли не обяснения: "Самотен съм, това ми е компанията", "Не мога без новини!", "Вечер ми трябва нещо преди заспиване". В действителност тези хора са психически зависими от телевизията, но както всеки зависим човек никога не биха го признали.
Немалко са домакинствата, където всеки си има собствен телевизор в стаята. Вечер всеки се инсталира пред своя си екран, което обрича човешката комуникация. Тъжната реалност е, че повечето възрастни предпочитат да гледат телевизия, вместо да разговарят с партньора и децата си.
В подобни семейства конфликтите и противоречията не се обсъждат, а се премълчават. При родителите гледането на телевизия поотделно води до пълно отчуждаване и пасивност. Много бракове умират в бавна агония, а за децата последствията са много по-страшни.

Деца с възпалени очи
За да израстне нормално, всяко дете има нужда да играе с други деца - така трупа опит и т. нар. "социална компетентност". Детето трябва да се движи, има нужда от стабилна емоционална връзка с родителите.
Огромна част от съвременните семейства нямат време да се занимават с децата. Вместо това ги оставят часове наред в пасивна отпуснатост пред телевизора. Последиците са фатални...

Убиец на въображението
Изследователи от университета във Вашингтон доказват, че гледането на телевизия, видео или дивиди, както и компютърните игри са пагубни за детското развитие. Eдностранната комуникация с уредите не учи децата на нищо, напротив - тя задушава детското въображение.
Детските филми често не са подходящи за деца. Особено най-малките зрители (под 3 години) не разполагат с необходимите знания, за да разбират изцяло действието.
Да не говорим, че бързата смяна на сцените и музиката ги претоварват. Малките не правят разлика между видяното и реалността, което води не само до страхове и кошмари, но и до нереалистична представа за заобикалящата ги действителност.

И още ТВ-болести
Психолози и педагози стигат до извода, че децата, които прекарват много време пред малкия екран, се оплакват от слаба памет и липса на концентрация, че имат трудности с логичното мислене и не показват съпричастност към околните.
ТВ-зависимите деца са пасивни, с наднормено тегло и в много случаи психично разстроени.Университетът в Саарбрюкен изнесе още шокиращи данни.
Деца и подрастващи, които главно седят пред телевизора или компютъра, имат множество здравословни проблеми. Те страдат от изкривявания на гръбначния стълб, прегърбване, хлътнал гръден кош, изкривени рамене и крака. Част от тях имат проблеми с равновесието и не могат да стоят изправени със затворени очи по-дълго от минута.
В координацията на тялото ни участват очите, мускулите, ставите, костите, кожата и не на последно място - вестибуларният апарат. Дългото втренчване мобилизира само зрението, а всичко останало закърнява.
Заради това децата, които не се движат достатъчно, не са и в състояние да стоят изправени със затворени очи.

Коварните реклами
Рекламите също въздействат отрицателно върху зрителите. Те са пълни със съмнителни твърдения, като например "най-щастлив е този, който купува най-много". Лошото е обаче, че тези твърдения засядат директно в подсъзнанието.
Така телезрителят е склонен да повярва, че всички проблеми в живота се разрешават само и единствено с покупката на правилния продукт.

четвъртък, 19 май 2011 г.

А може би така започва един роман?...

М-даа, след малко влака трябва да потегли. Интересно, оставаха още не повече от пет минути, а съм сам в купето. Когато си купувах билет и поисках мястото до прозореца, ми отговориха, че цялото купе е заето, с изключение на номер 63 – първото място  вдясно. Дори трябваше да пътувам с гръб към движението. Май главоболието няма да ми се размине, винаги така ми се случва, почвам да си мисля, че е вродено. Но пък може да се преместя, не кипи от хора.
Ха, тъкмо да си го помисля и вратата на купето се отвори. Показа се някакъв юнак с късо кожено яке и джинси, които сякаш живеят н’ам си кой живот поред, съдейки по избелелия им цвят и оръфания ръб на крачола отзад. Това, което ми се стори интересно беше нещото, което беше на главата му. Изглеждаше като каскет, какъвто мисля, че дядо ми имаше, обаче го носеше с козирката назад. Егати модата. Обаче тутакси се сещам, че в някакво списание се обясняваше как в модата се използват неща отпреди двайсет години, макар и леко променени. Както и да е, казвам си и продължавам да си решавам кръстословицата. Другаря, опа – младия господин с каскета наопаки, дори не ме удостои с поглед, метна си зелената бризентова раница на поставката за багаж, махна си каскета и се отпусна като подсечен на седалката, тя пък в отговор мощно изпуфтя. Отвън прозвуча свирката на машиниста, дето оказваше, че има три минути до тръгване. Супер, казах си, даже ще си опъна и краката. Да, ама не (някой го беше казал, явно в ситуация като тази). Вратата се плъзна и някаква русокоса нимфа с пухтене мина покрай мен, мъчейки се да издърпа през прага на купето големия си оранжев куфар. Реших да й помогна да го качи на поставката за багаж, обаче веднага съжалих, когато се опитах да го вдигна. Имам чувството, че тежеше към 50-тина килограма.
- Малко учебници, а много тежат! Извинявайте! – промълви тя.
- Няма нищо. Важното е, че успяхме! – усмихнах се.
Вратата пак се плъзна, и едно след друго се вмъкнаха две момчета и едно момиче по на около 20-ина години. Явно студенти, съдейки по облеклото и говора им. Сякаш внесоха някакво оживление още с влизането си. Купето забръмча от смеха им. Прозореца беше отворен, отвън някой пожелаваше на добър час и много успех, докато влакът бавно потегли. Помислих си, че съм пропуснал последната свирка за предупреждение на машиниста. Сякаш имаше някакво значение!
А, ето и последните двама пътника от нашето купе – мъж и жена. Сигурно са се качили малко преди да потеглим. Бяха хора на средна възраст, добре облечени, бих казал даже приятно. Нямаха куфари, само ръчни чанти, които макар и да бяха с различен цвят и форма, някакси добре си пасваха. Което всъщност, можеше да се каже и за собствениците им. Свързваше ги някакъв аристократизъм, колкото и демоде да звучи това в днешно време. Помислих си, че не ми изглеждат като хора, които често пътуват с влак. Имаха някаква осанка. Не че се държаха надменно, напротив. Докато си събличаха горните дрехи, на няколко пъти погледите ни се срещнаха и си кимнахме с усмивка. Възпитано някакси, като в доброто старо време, или трябваше да кажа – като в доброто старо възпитание. Нейсе.
Някакво хлапе изтича по коридора и ме стресна. Явно съм задрямал. Русокоска и Каскета оживено си разговаряха. Той свирел на китара и щял да ходи на прослушване. Тя пък щяла да бъде първа година студентка по право. И двамата с големите си мечти. Дали не бях свидетел на зараждането на нова любов? Кой знае? Ако им е писано, нека я изживеят. Сега им е времето. Опа, май нещо се разнежих. Доста отдавна бях на тяхната възраст. И много неща ми се случиха оттогава. По целия свят... Мъжът срещу мен дремеше, а жена му четеше някакъв вестник. Явно гюрултията на младите не им правеше впечатление. Което, обаче, не можех да кажа за себе си. Двете момчета и момичето, оказа се, наистина бяха студенти. Вече се бяха запознали с Русалка и Сантана, не знам защо така ги кръстих, но всъщност ми беше доста приятно. Иначе бяха Ивайла и Методи.
Нямаше и петнадесет минути от тръгването на влака, когато нощното небе се раздра от светкавица и запримига, като лампички на елха. Чу се невероятен тътен, сякаш стените на влака потрепераха, или пък си внушавам!? Огромни капки дъжд минаваха диагонално на стъклото. Внезапно осъзнах, че в купето настана тишина. Сякаш бяхме притихнали пред мощта на майката Природа.

вторник, 10 май 2011 г.

Имате право да грешите

July 20th, 2005 by Steve Pavlina           Email this article to a friend  

“Имате право да грешите” беше често срещан израз на един мой учител от гимназията. Някои ученици го мразеха, защото мислеха, че е мързелив и малко садистичен. Той никога не разказваше урока, нито пък си подготвяше план. Просто се облягаше назад на стола си, понякога вдигайки краката си на бюрото, и започваше да задава въпроси и да обижда всеки, който се опитва да отговори (обикновено заради липсата на индивидуално мислене).

За домашно даваше голямо количество сух материал за четене, а ние трябваше да напишем много кратки статии, базирани на него, като например двойна страница за причините на Гражданската война. Повярвайте ми – това е много по-трудно от написването на 5-10 страници по темата, защото трябва да използвате думите си много внимателно. В противен случай ще ви свърши мястото преди да сте зачекнали темата. Две страници беше максимума, който ни беше разрешен за писане. Ако напишете 2,1 страници, значи сте се провалили. “Словесна отпуснатост” не се разрешаваше.

Въпреки липсата му на популярност, този учител имаше за цел да научи учениците си да мислят индивидуално, вместо просто да бълват информация, която са научили от където и да е. Това е трудно за постигане със 17-годишни, особено по предмет
Американска история.

Мислех, че изразът „имате право да грешите”, макар че обикновено се използваше като шега в клас,  беше един добър съвет. Макар да не беше част от Декларацията за правата, вероятно може да се счете за основно човешко право. Имате право да грешите. Имате право да правите грешки. Имате право да се проваляте.
Така или иначе, много хора не виждат ценното в прилагането на това право. Мисля, че това също важи в голяма степен по отношение на страха от говорене пред публика. И какво ако се изправите пред нещо и се провалите, доказвайки, че действате погрешно?
Какво му е толкова ужасното на това да грешиш? Ако никога не грешите, за мен това означава, че не израствате, надявам се, че след пет години ще се върна назад към таз годишните си постове в блога и няма да бъда съгласен със себе си. В противен случай това ще означава, че или не съм израстнал, или съм бил прекалено срамежлив в себеизразяването си.

Не се страхувайте да предизвикате своята увереност. Това е един от най-добрите начини да учите новото. Нака другите да кажат мненията си относно вашите идеи. Понякога така до вас ще достигнат нови факти, които ще ви позволят да ошлайфате идеите. Друг път, те просто ще реагират емоционално, което ще ви помогне да станете по-издържливи на емоциите на другите хора. Не се страхувайте да изложите своите идеи в разговор, реч, статия, блог пост – всеки начин, който ще ви даде обратна връзка с другите.

Разкарайте егото си от картината

Мисля, че хората се съпротивляват на това да грешат, защото приравняват идеите си със своето его. Така че ако идеите им се провалят, те го приемат като лично поражение – чувстват се опозорени. Обратната връзка може дори да окуражи тази реакция: “Човече, ти наистина издуха всичко по пътя си.” Но само поради факта, че другите приравняват идеите ви с вашата личност, това не означава, че и вие сте длъжни да го правите.

Прекаленото инвестиране на егото ви във вашите резултати е непродуктивно и не е необходимо. Ако приемате провала на идеите си като личен провал, ще поемате прекалено малко рискове, които иначе биха могли да се отплатят. Но ако се научите да отделяте себе си от своите идеи и от работата си и ги виждате като нещо отделно от себе си, наистина ще почувствате, че имате право да сгрешите. Ако идея се провали, защо да не бъде по вина на самата идея, вместо по ваша? Позволете на идеите си да се провалят, без това да се превръща в лично поражение.

Когато пиша статии или изнасям речи, давам всичко от себе си, за да отделя егото си от резултатите. Идеите са си идеи – това не съм аз. Дори когато разказвам истории, тези истории все още не са равни на истинския мен. Те са само и просто думи. Ако изнеса реч и получа кофти реакция, тя може да се дължи на липсата ми на умения като оратор. Но отново, уменията ми не се равняват на истинския аз. Те са просто притежания или творения, но те не определят истинския мен. Затова аз никога не чувствам егото си заплашено, ако реч или статия са несполучливи.

Но и ако една идея изглежда, че ще уцели десятката, аз не го приемам като лична победа. Просто си мисля, ...”Ей, това сякаш е добра идея”. Ако тя не уцели, търся някатва положителна обратна връзка и тогава мога да я рафинирам или да се откажа от нея. Или пък може да почувствам, че изразяването на идеята не е било достатъчно добре и е пропуснала целта поради лошо обяснение. За мен всичко това е просто обратна връзка, с помощта на която да създам по-добри идеи и да подобря уменията си да комуникирам.

Мисля, че това отношение е нещото, което ми помага да изнеса реч много лесно, без нервност и да пиша редовно за една аудитория от десетки хиляси читатели. Чувствам, че е напълно нормално да греша. Когато се дискутира нещо толкова комплексно като личностното израстване съществуват много оттенъци на сивото. Въпреки всичко, което знам и целият ми опит в тази сфера, изобщо няма начин дори да се надявам да разбера всеки аспект. Освен това уменията ми да комуникирам са неизменно неточни. Ефективната комуникация изисква комбинация от логика и емоции, а те понякога не са в съзвучие сами със себе си и биха въздействали на различните хора по различен начин. Не познавам големи оратори или писатели, които някога да са постигнали единодушен успех без да създадат нещо стойностна. Когато държите егото настрана, вие можете да направите това, което Чърчил е предложил – да преминете от един неуспех към друг без загуба на ентусиазъм.

Как най-добре бихте упражнили правото си да сгрешите? Страхували ли сте се да отидете на фитнес, защото не знаете какво да правите и очаквате да изглеждате като идиот? Не поставяйте егото си на линията – запомнете, най-много да ви липсват умения. Вие не се проваляте като човешко същество само защото не притежавате някакво знание или умение. Къде другаде бихте изпробвали дали грешите или сте прави, когато единственото последствие ако грешите е само нараненото ви его (а не съвсем да го загърбите)?

Имате право да грешите. Нека се провалят идеите ви, нека се докаже, че уменията ви не са адекватни, и нека знанията ви открият своите ограничения. Така или иначе, нищо от това не е истинското ви аз.

Когато се провалите, вие откривате своите ограничения. Скицирате краищата на своите възможности. А това ви дава възможност евентуално да ги преодолеете.
Накрая, да сгрешиш неизбежно води до това да бъдеш прав. Но дори и да не стане така, все пак е по-интересно да бъдеш неуспял, отколкото да бъдеш никой.