Банална случка? Не бих казал!

от Добрин Петров

Преди няколко дни дъщеря ми разказа случка от училище, която очевидно имаше голямо въздействие върху нея. Както често се случва на тази възраст (тинейджърската, а при някои и по-късно), самият разказ беше обрисуван доста едностранчиво, защитавайки нейната теза. Беше очевидно, че търсеше моята подкрепа, която може би трябваше да се изразява в изправяне на другата страна до стената (учителката – тя е зла, постоянно ни се кара и т.н.).

Тъй като не бях присъствал на произшествието, и следователно нямах реален поглед върху ситуацията (а единствено описанието, дадено ми по-рано), не исках да взема една или друга страна. Самата случка не е необичайна, разбира се според мен, защото дъщеря ми определено би била на друго мнение, имайки предвид заниманията в училище и по-скоро задълженията, които учениците имат. Знае се, че и учениците и учителите имат в последно време доста неща, които се нуждаят от подобрение (някои от тях дори имат крещяща нужда, бих казал). Поведението на класа в час не е нещо, което бих искал да обсъждам, но не мога просто така да отхвърля факта, че се играят карти, говори се на висок глас, проявява се очевидно пренебрежение към това, което се преподава и не на последно място, неуважение към учителя отпред и какво ли още не.

Предполагам, че последния не си е представял, че работното му място ще бъде толкова наситено със стрес, предвид тридесетте израстващи характера, седящи от другата страна на бариерата, и ще трябва да преживява това ден след ден, до пенсия. Какви са възможностите? В основни линии, виждам две: прави се, каквото е най-необходимо, като преподаване на новия урок, изпитване и т.н., без да се хабят нервите в спорове (защото и това се случва, и то често), без да се повишава глас и пр. Изобщо, влагане на минимума, който се изисква от тях, за да си получат заплатата в края на месеца. Все пак, кой би искал да се озове при психоаналитик, заради това, че приема работата си, или може би трябваше да кажа призванието си, твърде насериозно?

И така стъпка по стъпка, избралия този вариант учител, някакси започва да намалява степента, с която се раздава. Не вика (не, че би трябвало, разбира се), пази си нервите, става мек като пластелин, разрешава всичко, защото ако откаже, ще започнат пак да се образуват нерви. Това е добре за малките „големи”, защото не им се пречи на заниманията, които, между впрочем, нямат много общо с причината въобще да са в тази стая. Това за тях е „добрият” учител, позволява им да правят каквото искат, дава им свобода. Не като другите, които все изискват разни трудни неща, отнемащи време: домашни, презентации и т.н. Някой беше казал „Ако всички те смятат за приятел, дори и онези, с които по презумпция би трябвало да сте на различни мнения, заради естеството на работата, вътрешни убеждения или друго, нещо не е наред”. И да не е точно, смисъла, мисля, е ясен.

Обаче, какво поражда тази свобода? До какво води? Това проявление на свободолюбивия дух на всяко човешко същество ли е, или е посяване семената на неуважение, неумение да се постави цел и да се работи за постигането й, нетърпимост към тези, които имат амбиции и заложби и не искат да са част от невъзпитаната и неграмотна и лишена от мечти тълпа? Дааа, както се казва, границата между свободата и слободията е тънка, приятели. За съжаление, все по-често се чуват реплики от рода „Всеки ще прави, каквото си иска...”, което показва неразбиране на разликата именно между онези две неща, описани малко по-горе. Няма лошо, всеки да прави, каквото си иска, тогава.

И така, да се върнем към другия вид учител. Този, по-експресивния, който може и да викне, като вижда, че „големите” играят покер в час, или се уговарят какво ще правят след часовете, въпреки че още не е минало даже голямото междучасие, този, чиято глава „бръмва” от шума, който не изглежда да намалява, а напротив, този, който взема решение бързо да възстанови реда, или поне да се опита, като даде внезапно контролно, или изпита някой от групата на Шаро. Защо ли пък се натяга толкова? Голяма работа, казахме си две думи, а сега – контролно! Изпита ме, колко много неща казах, а ми писа двойка. Гадина! Другите не са такива. Учителя ни по ... не се отнася така.

И какво се получава на практика, този учител, който си живурка ден за ден, ходейки на работа без да се ангажира с нищо, без да изисква и без да се раздава, се оказва „доброто ченге”. Сигурно е така, но големият въпрос тук е, на какво ще научи учениците си? И не става дума за биология или математика, защото се знае, че след двадесет години, надали ще се помни какво бяха прокариоти и еукариоти, или за какво служеха логаритмите, или какво беше това „момент на сила”. Неее, приятели мои, тук става въпрос за приучване към по-простички неща: трудолюбие, целенасоченост, постоянство, и не на последно място – уважение към човека отсреща, събеседника, в това, да изслушаш каквото има да ти каже, без да го прекъсваш, защото просто смяташ, че това, което се казва няма отношение към теб. Защото, знаеш ли, може пък да ти е интересно, или дори полезно, това, което ще чуеш.

Как продължи разговора с дъщеря ми ли? Ами, можех да я успокоя и да я изпратя да си ляга, защото, така или иначе, вече беше доста късно. Но не го направих. Можех да застана на нейна страна, казвайки, че учителите са такива и не трябва да влиза в конфронтация с тях, за да не я нарочат, защото оценките са важни, нали? Но не го направих. Защото, каква полза би имало преживяването на всичко това, ако не си направи изводи, които да й помагат в бъдещето? И какви биха били тези изводи?

Вместо да фокусира върху това, колко е лоша учителката или как не изслушва това, което искат да й кажат (последното е валидно за голяма част от хората, не само за представителите на тази професия), не е ли по-добре да погледне ситуацията отстрани, без ангажиране на емоциите, и да се опита да открие какво всъщност я предизвика (да не се разбира, че подкрепям позицията на учителя в случая, има и добри и лоши, но не те са темата в момента). Може да е всичко. Може да е казано предния час, да не се записва на флашка, а на диск, или пък може да не е трябвало да се прави презентация, а постер, но това поради някаква причина не е било чуто (каква ли може да е тя, питам се).  Или проблемът се крие в това, че беше отделено толкова време за нещо, което дори не беше проверено. Обидно е, нали? 

Но, това са само вероятности, може да не се е случило така, а другояче. За каквото и обаче да става въпрос, способността ни съзнателно да разгледаме ситуацията би трябвало, ако не пред другите, то поне пред себе си, да ни накара да признаем собствените грешки, което ще ни дари с възможността да сме наясно, че на света съществува вероятност да ги повторим, но вече сме предупредени, и когато подобна ситуация започне да се поражда, ще забръмчи в главата ни предупредителния звънец и онзи гласец ще ни каже „Нали се сещаш, че това вече се случвало, този път вземи правилното решение!”

Това е моят начин да ти помогна, тате!