Какъв е смисъла на живота? По каква причина сме тук? Има ли Бог или няма, а ако има, какво представлява? От всички религии на света, коя е най-правилната? Има ли живот след смъртта? Какво сме преди всичко, физически или духовни същества?
От хилядолетия хората се борят да си изяснят тези въпроси. Заради тях са се водили войни. Но колкото и хора да са изгубили главите си (понякога символично, друг път съвсем буквално), в крайна сметка това са съвсем практични въпроси.
Вие управлявате
Начинът, по който отговаряме на тези въпроси, ще ни донесе и окончателния контекст с всичко друго, което правим с живота си. Ако изобщо смятаме, че живота ни има някаква ценност, би трябвало да ги обмислим.
Да кажем, че сте организирали живота си около цели, проекти и действия. Поставяте си цел, като да създадете нов интернет бизнес. Разбивате я на по-малки проекти, като написване на бизнес план и пускане на уебсайт. После пък разделяте проектите на действия, като отиване до банката за откриване на фирмена сметка и регистрация на свой домейн. Дотук съм съгласен.
Но защо започвате бизнеса поначало? Каква е идеята? Защо избрахте тази цел, а не която и да е друга? Защо въобще си поставяте цели?
Това, което определя целите, които си поставяте, е вашия контекст. То е колекцията ви от убеждения и ценности. Така че, ако значението на парите и свободата е част от контекста ви, може би сте склонни да си поставите за цел започването на нов бизнес. Но с различна ценностна система – различен контекст – може изобщо да не сте склонни да си поставяте цели.
Най-значителната част от контекста ви е вашия сбор от убеждения относно естеството на реалността, който включва вашите религиозни, духовни и философски убеждения. Цялостните ви убеждения относно вселената в най-голяма степен определят резултатите ви. Контекста диктува целите. Целите диктуват проектите. Проектите диктуват действията. Действията диктуват резултатите.
В рамките на определен контекст, за вас би било фактически невъзможно да постигнете определени резултати, защото никога няма да си поставите целите, необходими за постигането им.
Вашия контекст действа като филтър. При определена настройка на ума, вие губите достъп до потенциални цели, проекти и действия, намиращи се извън зоната, която смятате, че разбирате. Например, ако сте убедени, че всяко криминално деяние е много лошо, тогава няма да е вероятно да се посветите на идеята да станете лидер на организираната престъпност.
Поставете се на мое място
Това е дълга лична история, но мисля, че ще я намерите за интересна. Ако отделите време да я прочетете, искам да забележите как убежденията ми се промениха през годините и как драматично се промениха резултатите.
В продължение на половината от живота си търсих контекста, който би ми донесъл най-добрия възможен живот. Разбира се, това е странно занимание, защото докато търсех един контекст, всъщност бях заседнал в друг. С други думи дефиницията „най-добрия възможен живот” е също част от някакъв контекст, затова трябва да намеря онзи, който отговаря на условието И осигурява способите за изпълнението.
Това търсене започна почти инцидентно за мен, но накрая започнах целенасочено да се занимавам с него.
Ореол
През първата половина от живота си, докъм 17 години, бях кръстен християнин/католик. В продължение на осем години учех в католическо училище, а после още четири в католическа гимназия. Бях бойскаут, молех се всеки ден и приемах за истина всичко, на което ме учеха. Всяка неделя ходех на църква със семейството ми. Всичките ми приятели и роднини бяха християни, така че знаех малко за други вероизповедания. Като малък баща ми е бил момчето, което стои до олтара, а брат му (моят чичо) е католически свещеник. В гимназията минах на незадължителни молитви и вършех обществена работа: за възстановителен дом и забавачница за деца с недъзи. Очаквах да бъда католик цял живот.
Богохулство
Към края на първата ми година в гимназията, преминах през нещо, което мога да опиша като „пробуждане”. Сякаш нова част от мозъка ми внезапно се включи, изяснявайки ми нещата около мен. Може и да е било просто страничен ефект от процеса на възмъжаването. Започнах открито да поставям под съмнение убежденията, вкоренени в мен още от детството. Сляпото приемане на всичко онова, което ми преподаваха вече не беше достатъчно за мен. Исках да отида зад сцената, да изкореня всякакви несъответствия и да видя дали тези убеждения ще имат смисъл за мен. Започнах да задавам много въпроси, но съвсем малко хора искаха честно да ги дискутират. Повечето просто ме игнорираха или започваха да се отбраняват. Аз обаче бях просто доста любопитен, а не враждебен. Семейството ми твърдо отказа каквато и да е дискусия за всичко това, но намерих няколко по-либерални учители. Гимназията ми (Лойола Хай в Лос Анжелос) беше йезуитско училище, а йезуитите са много либерални, доколкото изобщо могат да бъдат такива свещениците.
Обаче бях разочарован. Това, което открих беше, че независимо от образованието им и много по-големия им жизнен опит, много малко от учителите въобще си правеха труда открито да се усъмнят в убежденията си. А това наистина ме вкара в голямо съмнение. Мислех си, „Всеки просто приема това сляпо, и никой дори не си задава въпроси, тогава защо и аз да вярвам?” За няколко месеца съмненията ми само пораснаха по-силни, и аз прехвърлих голяма част от вярата си в католическото възпитание на собствените ми разум и чувства. Накрая просто захвърлих целия контекст, и при липсата на каквито и да са други жизнеспособни варианти, от които да избирам, станах атеист.
Започнах последната си година в католическа гимназия като 17-годишен атеист. Иронията е, че не знаех какво да очаквам, но скоро контекста на атеизма ми се стори невероятно освобождаващ. Захвърлил старите си убеждения, се чувствах сякаш мозъка ми беше преминал през някакъв процес на подобрение. Можех да мисля много по-ясно, а умът ми сякаш работеше по-добре. Освен това почувствах, че контролирам живота си по-добре, отколкото когато и да било преди. Без вярата в Господ, приех абсолютната отговорност за собствените си резултати в живота. Училището вече беше лесно.
Не беше тайна за никого факта, че съм атеист, затова по време на тестовете в часовете по религия бълвах сурова информация, за да се представя добре, но винаги когато имаше часове, в които да се задават въпроси от есе, изискващи повече от отговор с да или не, аз ги задавах от гледна точка на един атеист. Благодарен съм, че йезуитите бяха толкова либерални и толерираха поведението ми. Това трябва да им го призная.
Семейството ми не одобряваше всичко това, особено след като се абонирах и започнах да получавам списанието Американски атеист (станах добър в прихващането на пощата отрано). Тъй като бях доста добър в училище, беше им трудно да недоволстват, и не искаха открито да се захванат с който и да е от въпросите ми, макар че аз бих бил доволен да го направят. Обаче ме накараха да продължавам да ходя на църква, което нямах против да правя за кратко, защото знаех, че така или иначе щях да се изнасям догодина от вкъщи. Но фактически започнах да сядам в различна част на църквата, заради което можех да се измъкна незабелязано за кратка разходка и да се върна тъкно преди службата да свърши. Обаче веднъж тя завърши по-рано, отколкото очаквах, и закъснях. Семейството ми беше вече в колата, когато ме видя да се разхождам по-надолу поулицата. Опаааа! Отпрашиха с колата без мен. Но вместо да тръгна пеш до вкъщи, останах навън целия ден и се върнах чак към полунощ. Като изключим сватбите и погребенията, това беше последния път, когато изобщо влязох в църква.
Въпреки тези конфликти, последната ми година в гимназията беше прекрасна. Имах отличен успех и бях приет е шест колежа с първо желание компютърни науки.
Избрах да отида в Бъркли, защото програмата им по компютърни науки беше на добрата в страната. Бях много щастлив най-накрая да се изнеса и сам да си бъда господар. През есента на 1989 година се преместих в Бъркли и заживях в общежитието за първокурсници.
Тогава нещата станаха странни.
Изменник
Докато бях в Бъркли атеистичния ми контекст се оформи. Вече незаобиколен от католици, срещнах много интересни хора с голямо разнообразие от вярвания. Сприятелих се бързо с няколко човека, открити за дискусия относно естеството на нещата. Мисля, че католическото ми възпитание беше като притисната пружина –след като оставих зад гърба си средата, която държеше пружината сгъната, аз веднага се изстрелях в другия спектър. Но отидох твърде далече. Не само, че смених старите си религиозни убеждения, но заедно с тях и цялата си концепция за морал. Бях като героя от разказа на Марк Твен „Факти относно скорошния карнавал на престъпността в Кънектикът”, история, в която той убива съзнанието си.
Прегърнах неща, противоположни на възпитанието ми. Напълно загубих интерес към училището и дори рядко влизах в часове. Наистина не ми пукаше дали ще взема диплома. Ходих на партита и пиех много. Дори сега смятам, че до 21 годишна възраст съм изпил повече алкохол, отколкото след това (сега съм на 34).
Започнах и да крада по магазините. Първия път го направих, защото беше нещо ново, което не бях правил преди като католик. Беше като нещо, което трябва да се направи и да се задраска от списъка. Но скоро се пристрастих към емоционалнoто дрогиране от това и продължих да го правя пак и пак, докато накрая по няколко пъти на ден.
Фактически никога не крадях неща, за да ги запазя. Или ги давах на други или ги захвърлях на боклука почти веднага след това. Месец след началото на първия ми семестър ме арестуваха. Дадоха ми четири месеца пробация. В продължение на една седмица бях примерен, но после се върнах към старите си навици, но бях
по-внимателен. Една седмица след края на пробацията ме арестуваха отново и се озовах с присъда от 40 часа общественополезен труд. Почти веднага след това започнах отново да крада.
Толкова бях закоравял вече, че можех да открадна без сърцето ми да подскочи за миг. Без страх. Затова трябваше да увелича дозата. Отначало започнах да си поставям малки цели, като например колко големи шоколада мога да побера в джобовете си на един път(13). После ги раздавах на приятелите си.
В училище хич не вървеше добре и ми назначиха академична пробация. Това правят, когато не влизаш в час. Обаче не мога да кажа, че много ме интересуваше.
Нещата се промениха от лошо към по-лошо, когато срещнах друг студент, морално покварен като мен, и станахме приятели. Спрях рискованите кражби в магазините, и заедно с него започнахме да планираме и осъществяваме кражби по двойки, където шансовете да ни хванат бяха много малки. Този начин проработи и всъщност започвахме да заработваме пари. За по-сигурно разширихме района си на действие далеч отвъд Бъркли, в радиус от около 100 мили, от Сан Франциско до Сакраменто и Фрезно. За около година постепенно увеличихме паричната равностойност на ударите и влязохме в по-горната зона на класификация на кражбите, според закона по това време беше $400. Мисля, че рекордът ни за един уикенд беше равностойността на $2400 във вещи.
Не трябваше да го правя
Накрая пак ме хванаха, този път за класифицирана като кражба „в особено големи размери”. Преди да ме арестуват бях открил, че заради по-ранните ми кражби, може би ще ми дадат поне две години в затвора, ако бъда осъден за „голяма” кражба. Хич не беше добре.
И за да стане още по-лошо, бях арестуван в Санкраменто, на около два часа път от Бъркли. Партньорът ми не искал да ме чака и не се показа, когато трябваше. Бях в затвора за липса на документи. Никога не крадях с лична карта у мен и дадох на полицията едно от фалшивите си имена, но разбира се, те не ми повярваха. Затова трябваше да чакам в килията, докато по отпечатъците ми открият кой съм.
Това бях аз ... 19-годишен, затворен в килия в деня на Супербоул 1991 година. Очаквайки да загубя свободата си за следващите две години.
ОГЪН И ЖУПЕЛ!
Това беше звука на реалността, разбиващ се около мен. През първите няколко часа бях в шок, неспособен да мисля трезво. Може би заради оранжевите дрехи. Но поради липса на какво да правя, с изключение на това да седя и чакам неопределено, започнах да си задавам големите въпроси отново. Какво по дяволите правех тук? Това истина ли беше?
Но сега отговорите ми бяха съвсем различни. Осъзнах, че този контекст беше изцяло погрешен. Примирих се с факта, че трябваше да прекарам следващите няколко години в затвора, но знаех също, че бях напълно и неизменно променен и онзи начин на живот вече свърши. Две години в затвора... това щеше да е болезнен урок. Но поне го научих. Нямах все още нов контекст на разположение, но започнах да засявам семената на един. И той беше, че независимо колко зле са нещата в момента, в бъдещето те биха могли да са по-добри. Знаех, че накрая ще се възстановя и възродя. Може да са ми нужни няколко години да си стъпя пак на краката, но знаех, че ще оцелея. Макар че в този момент не бях му сложил етикет, това беше момента, когато идеята за растежа на личността беше засята в мен. Тази идея беше всичко, което имах, но то беше достатъчно да ми позволи да се справя.
След три дни ме освободиха. Откриха самоличността ми, дадоха ми дата за делото в съда и ме изпратиха по пътя ми обвинен в углавно престъпление. Беше около залез. Отначало се разходих около сградата на Капитолия и градината в Сакраменто, просто радвайки се на свежия въздух, щастлив, че поне имах няколко месеца свобода. В затвора е адски скучно. За нещастие имах по-непосредствен проблем за разрешаване. Нямах лична карта, бях само с $18 у мен и трябваше да намеря начин да измина 120 мили, за да се върна в къщи. Ако можех да се нарека късметлия, след всичко това, успях да хвана нощния автобус до Оуклънд за $16, а оттам партньора ми (бившия) ме закара в къщи.
Когато се върнах в апартамента си, намерих в пощенската кутия писмо от Бъркли, заявяващо, че съм изключен. Така правят, когато средно аритметичното от оценките ти започва с десетична запетая.
Разбит умствен и душевен покой
През следващите няколко месеца, докато чаках датата за делото си, малко се страхувах. Не правех каквото и да е. Спях много, дълго се разхождах и много играех на видео игри. Трудно е да си поставяш цели, когато очакваш да отидеш в затвора за определено време.
Накрая си намерих адвокат и се срещнах с него за обсъждане на моя случай. Преди да си отворя устата, той каза, „Добре, прегледах делото ти и тъй като това е първото ти провинение, съм доста сигурен, че можем да го намалим до „незначителна” кражба, така че ще ти дадат малко общественополезен труд, ако не оспорваме. Разбирам се добре с прокурора и съм сигурен, че той ще се съгласи. Твърдо препоръчвам да не отиваме на процес, тъй като доказателствата срещу теб са съсипващи, защото са те хванали на местопрестъплението”. Първо провинение? А? Мозъкът ми се напълни мигновено с мисли, като, „Той защо си мисли, че това е първото ми провинение? Не знае ли за предишните? И ако мисли, че ми е за първи път, ще мисли ли същото и останалата част от съда? Да поправя ли адвоката си относно това?” След като завъртях всичко това в главата си за няколко секунди, реших, че адски добре ще бъде да си държа устата затворена. Това може да рикушира върху мен, но имаше шанс и да проработи. Осъзнах, че в най-лошия случай бих имал гневен адвокат, с който да се оправям. Обаче най-добрата възможност беше твърде добра, за да я пропусна. Кражба в големи размери беше углавно престъпление; маловажната – само „издънка”. Трябваше да поема риска. Разбира се, поемането на риск ми беше твърде добре поснато.
След няколко седмици отидох на съд. Планът ми беше да си държа устата затворена колкото може повече и да говоря около абсолютния минимум. Пред съдебната зала прегледах съдебното си дело. Наистина ме бяха свързали с истинската ми самоличност, но имаха и фалшивите ми имена. Не видях данни за предишни провинения. Предположих, че някой е прецакал нещата, търсейки предишни издънки с фалшивите ми имена, макар, че делото в съда беше с истинското ми име. Човешка грешка? Компютърна грешка? Кой знае? И в двата случая това беше гигантска грешка.
Бях спокоен, когато влязохме в съдебната зала (място, което познавах все по-добре), съдът продължи да допуска, че това е първото ми провинение, и процедира по съответния начин. Пледирах „Неоспорване” на намалената присъда за незначителна кражба и получих 60 часа общественополезен труд. Изработих ги, сякаш това беше мечтата ми, знаейки че биха могли да са 17,520 часа.
Всичко в главата ми беше объркано. Какво се случи току-що? Взех си обратно следващите две години.
И отново време за градеж
Скоро се върнах в Л.А. и започнах нищожна работа за $6/час и минах някакви нищожни курса между другото. През последните няколко години се вълнувах достатъчно и просто исках да се радвам на спокоен и нормален живот за известно време ...и да стоя под радара. Свързах се отново с приятелите от гимназията и излизах с тях, но обикновено странях от партита. Играех тенис, а особено обичах компютърните игри - любимите ми бяха тези на Сиера адвенчър, доста популярни в началото на 90-те години. Опитвах да водя съвсем естествен живот. Много време отделях на премисляне на всичко, което се случи в Бъркли, исках да го разбера, за да мога да се опазя от залитане по същите неща в бъдеще. Но всички мисли в тази насока оставих за себе си.
Знаех, че имам много работа по възстановяване на личността, която бях, но също знаех, че не можех да се върна назад. Морала и убежденията, с които израснах бяха нарушени, но беше ясно, че да живея необмислен живот не беше вариант. Изискваше ли се вяра в Господ, за да живея според етичния кодекс?
Стана ми ясно, че независимо колко негативни изглеждаха преживяванията ми, те завинаги ме промениха към добро. Преминавайки през тях бях дал достъп до частта в себе си, която някога беше в летаргия – своята смелост. Въпреки, че бях правил много глупави неща, те изискваха и доста голяма доза смелост. Научих се да действам въпреки страха. И този тренинг си остана у мен. Тъй като вече бях преживял възможността да отида в затвора, всеки провал, който би имал по-слаби последствия от отиване в затвора изобщо не беше проблем за мен. До днес страхът от провал има съвсем малка власт над мен. Просто си казвам, „Ако няма да ме изпрати в затвора, колко лошо може да е ?”
Разбира се, трябваше да регулирам смелостта си с помощта на морала и здравия разум. Така, през тази година на тиха ретроспекция, постепенно промених своя контекст, за да си създам личен етичен кодекс, който да ме направлява. Но вместо да се корени в религията, аз го изградих по по-хуманистичен начин, интегрирайки ценности като чест, почтеност, искреност, смирение и справедличост. Това беше съвсем целенасочен и обмислен процес на ре-изграждане, който би продължил поне през следващите няколко години. Но макар, че през 1991-92 година аз само започвах, това ми даде стабилност и постепенно стана моя най-мощен контекст досега. Не ми отне много време да осъзная, че смелостта, която развих по-рано, стана мой силен актив, при условие, че я използвах интелигентно.
Бях готов за ново предизвикателство
Без страх
През есента на 1992 година реших да се върна в колежа, започвайки отново от първи курс. Този път в Кол Стейт Юнивърсити, Нортридж. Специалност „Компютри” не беше колко знае колко развита, така че беше нужно само да подам молба, за да ме приемат. Нанесох се в общежитието на 21 години. Но вече не бях същия човек, както на 18. В религиозно отношение все още бях атеист, но вече има силен набор от нравствени ценности, които да ме направляват. Исках да видя на какво бях способен и какво тези ценности могат да направят за мен, по-специално почтеността. Без повече измама, кражби и пиене. Ставаше въпрос за поставяне на цели и за мобилизацията да дам най-доброто от себе си. Смелостта ми беше като нов източник на енергия, която вече бях обуздал. Приятелите ми от Бъркли ми казаха, „Ако вложиш толкова енергия в ученето, колкото в престъпното си поведение, ще имаш само отлични бележки.”
Но аз вече знаех това. Бях го правил в училище по-рано. Това предизвикателство не беше достатъчно голямо. Затова вдигнах летвата по време на първия семестър с желанието да взема 10 изпита на сесията. Нормално студентите имаха 4-5 изпита на сесия. За нещастие декана на компютърния факултет не одобри допълнителните ми изпити. Тя пазеше ключа от вратата и си мислеше, че или съм луд или се шегувам.
Това преживяване ме накара по-дълбоко да оценя силата на контекста. Такива неща вероятно никога не бих опитал като католик. Никога нямаше да си поставя целите, които си поставих. Не съм сигурен дали някой може да разбере наистина колко различна изглежда реалността от гледната точка на различния контекст, ако той никога не е бил променян. Ако приемете лишаващия ви от нравствена сила контекст, може да бъдете абсолютно оскатен във възможността си ефективно да се заемете с определени предизвикателства, независимо колко усилие влагате (ако изобщо влагате някакво).
В годината след дипломирането създадох Dexterity Software, срещнах бъдещата си жена и продължих да изследвам различни системи от убеждения. Но вече го правех съвсем съзнателно и обмислено. Бях воден от идеята за това, че ако един контекст е могъл да отвори вратата на неразработен по-рано потенциал, тогава какво биха могли да постигнат други контексти. Би ли могъл да съществува по-добър контекст от настоящия ми? Преживяванията ми в Бъркли и Кол Стейт Юнивърсити бяха тотално различни, и знаех, че това беше резултат от различните ми системи от убеждения. Една „религия” без малко да ме прати в затвора; другата ми помогна успешно да разработя потенциал, който никога не съм знаел, че имам. Наистина трябваше да науча повече за тези неща.
През следващите десет години експериментирах с агностицизъм, различни ню-ейдж вярвания, Будизъм, обективизъм и т.н. Дори опитах сциентологията за няколко месеца, за да видя какво представлява. Исках да асимилирам различни контексти, да ги преживея вътрешно, после да отстъпя назад и да сравня силните и слабите им страни. Това донесе големи сътресения в живота ми, но и огромен растеж.
Бях като майстор-готвач, опитващ различни съставки, за да открие рецептата, която според него би довела до по-добър живот. И отново, определението „най-добър” е част от рецептата, затова и разбирането ми за живота постоянно се променяше.
Много пъти усещах, че новия контекст ме забавя, а резултатите ми започват да отслабват. Други пъти новия ми контекст беше по-стимулиращ и отново започвах да поря напред. В дългосрочен аспект приех нови одухотворяващи убеждения и изтрих тези, които не струват, и животът ми започна да се подобрява на всички нива. За миналата година те бяха доста стабилни, и мога да кажа, че 2005 година е най-добрата ми досега.
Гъвкавост
Убежденията ни действат като лещи. Те ни помагат да видим неща, които иначе не можем, но могат и да ни попречат да видим фрагменти от действителността. Виждам огромното значение на личностното развитие като учение за тези лещи – тези системи от убеждения. Има неограничен брой лещи, така че търсенето никога не спира, и колкото повече лещи изпиташ лично, толкова повече разбираш естеството на реалността и ролята си в нея.
Не съм изживявал каквато и да е система от убеждения, която да не лишава от нещо, по какъвто и да е начин. Проблемът е, че всички те са с фиксирана гледна точка. Ако погледнете на действителността от една гледна точка, вие само възприемате проекцията й върху вашите убеждения, а не самата действителност. Колкото е по-скована гледната ви точка, толкова повече детайли пропускате, и по-малко от истинския си потенциал можете да разкриете.
За тези няколко години бих описал религията си като необятно пространство, а не като фиксирана точка. Беше смес от много плаващи контексти и аз опитвахда видя реалността от техните гледни точки. Отначало това беше обезпокоително и затрудняваше поставянето на целите и действието, но разбрах, че си струва и ми донесе много по-голяма яснота. Започнах да виждам примери докъде определени гледни точки могат да доведат, и по отношение на мен, и на другите. Както можете да си представите докъде живот, изпълнен с престъпления може да доведе, също можете да придобиете подсъзнателното разбиране за това накъде би довела вяра в определен Бог. Това е сложно, защото нямаме фиксирани точки за начало на пътя и желаното местоназначение. Става въпрос за полета от възможности, водещи до полета от потенциал. Например, престъпния живот може да започне и завърши по много начини, но все пак можете да видите общи модели от началото до края. Можете да направите някакви обобщения, които биха били сравнително точни.
Като резултат от този самоанализ, можах да заменя определени убеждения и да усиля други. Някои подценяваха силата на индивида и ако ги приемех, означаваше да се лиша от достъп до собствения си потенциал. Те включваха вярата в рай/ад и тази във висшата сила. Второто може да звучи изненадващо, но избрах да го оставя да си отмине, защото разбрах, че носи по-малко възможности, отколкото вярата в по-нисшата сила. Пример за първото е вярата в Бог или боговете, както в християнството или гръцката митология, докато втората би била като пространство, способно да отговори на намеренията ви, нещо като „силата” в Междузвездни войни или както някои хора я наричат „първоизточник” или „начало”. Можете да се молите и на двете сили, но в първия случай вие молите, а във втория декларирате. Мнозина, между които и аз, са забелязали, че декларативните молитви работят по-добре от „молещите”. Аз го виждам главно като израз на намерение.
Поглед към света през моите очи
Цялостната ми религия се превърна в религия на личния растеж. Всяка година поправях убежденията си в опит да разбера как реалността действа всъщност. Колкото по-добре разберем реалността, толкова по-голям потенциал отключваме. Както разбирането на нов физичен закон ни позволява да правим неща, които преди не можехме, убежденията относно реалността работят по същия начин. Ако сте непоклатимо убедени, че Земята е плоска, това ще ограничи вашите потенциални действия и резултати в тази насока. По подобен начин, ако вашите религиозни убеждения са в огромна степен несъгласувани с реалността, вие ще сте орисани да пракарате живота си, реализирайки само фракция от истинския си потенциал. В моята „религия” да оставиш потенциала си нереализиран е грях. Собственото подобряване е дълбоко вградено в чувството ми за морал. Да не израснеш е грешно от гледна точка на морала – това е в противовес с разбирането ми за мисията в живота.
Единствените надеждни средства, които съм намерил за разкриване на силата, която убежденията носят, е да ги сравня с други такива. Това е нещо, в което първоначално попаднах подсъзнателно и по много разрушителен начин. Но когато се прави съзнателно и интелигентно, то може да допринесе цяла нова гледна точка за живота. Както тези, които пътуват много казват, че биват променени от преживяванията си сред други култури, можете и вие също да очаквате промяна в себе си в резултат от различни системи от вярвания.
Не очаквам, разбира се, всеки да приеме моята религия. Това е съвсем личен избор и беше без съмнение оформен от уникалните ми преживявания. Той ми даде достъп до части от собствения ми потенциал, които никога не бих достигнал с други нравствени ценности. В повечето случаи бих бил много по-пасивен и не бих успял да се мобилизирам. По-скоро бих бил склонен да приема посочения ми път, вместо съзнателно да си създам такъв. Тъй като „религията” ми се базира върху активната работа по собствения ми растеж и върху помощта на другите да правят същото, аз съм изпълнен с желание да действам. Добрите мисли и намерения не са достатъчни.
Друга част от религията ми е старанието да стана най-доброто, което мога, не копие на Исус или Буда или който и да е. Това означава да прекарам много време в изучаване на собствените ми силни и слаби страни и осъзнаването къде мога да израстна и кое трябва просто да приема.
Всичко има значение
Настоящите ви убеждения дават ли ви сили да дадете най-доброто от себе си или ви орисват да живеете просто като сянка на това, което бихте могли да бъдете? Можете ли честно да кажете, че правите всичко, на което сте способни или поне близо до това? В съответствие с най-дълбоките си убеждения ли живеете? Независимо какви са религиозните или духовните ви вярвания, колко добре ги практикувате? Правите ли каквото проповядвате?
В понеделник, докато се разхождах по главния булевард на Лас Вегас, видях угнетен бездомник, който седеше на един от надлезите и просеше. Макар че повече от стотина души минаваха покрай него за минута, никой не се спря да му каже добра дума или да му се усмихне. Помислих си, „Къде са всички християни?” Ако Исус е модел за християнско поведение, какво би направил той в тази ситуация? Какво биха направили другите модели за подражание? Какво бихте направили вие?
Според това, което твърдят, повечето американци са християни, но според действията им, повечето не са.
Ако наистина вярвате в нещо, вие бихте действали в съответствие с това вярване – винаги. Ако вярвате в гравитацията, никога няма да опитате да я предизвикате. Ако твърдите, че имате вяра, но действате в противоречие с нея, тогава всъщност не вярвате. Само се шегувате със себе си. Вярата никога.
Действията, а не думите разкриват убежденията. Ако искате да разберете в какво вярвате истински, наблюдавайте действията си. Може да имате нужда от смелост, но ако следвате дирята на действията си, тя ще ви отведе към съответстваща система от вярвания. Обаче няма да напреднете, докато твърдите, че вярвате в нещо, а системно действате в противовес с него. Аз бих казал първо да действате според убежденията си и да бъдете напълно откровени със себе си, със съмненията си и с всичко останало. Тогава ще разберете, че е много по-лесно да продължите напред. Не се страхувайте да го направите – няма божествено създание, което да ви порази за това, че сте откровени със себе си. И ако някое от тях изобщо се покаже, винаги можете да ме използвате за изкупителна жертва. 
Макар, че може да бъде много нeравен път (поне за мен със сигурност беше), ще излезете на другия край като много по-комплексно и одухотворено човешко същество. Вътрешните несъответствия ни оскатяват, карат ни да изживеем само частица от потенциала си. Когато действията и убежденията ни са в конфликт, не можем и да мислим. Ставаме по-малко интелигентни и по-малко изобретателни – с лекота манипулирани от другите. Нямаме никаква яснота, и няма знак, че се движим в правилната посока. Като неуправляем кораб сме, който се носи по вълните.
Съответствието е яснота. Когато сте наясно в какво истински вярвате относно реалността, когато наблюдавате своите действия и признавайки си най-дълбоките и тъмни истини, които никога не искате да срещнете, вие стъпвате на пътя към израстването, което ще засрами всичките ви предишни постижения. Не се страхувайте да се изправите лице в лице с това, което наистина сте. Много по-силни сте, отколкото осъзнавате.
И тогава…
Утре ще изследваме как можете да вземете най-важното от всички решения: Как да живеете и за какво?
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Тук можете да оставите вашия коментар!