29 декември 2011, четвъртък
Защо някои хора не се търпят?
В унисон с Коледните празници и аз, както много други хора, участвах в събирания, партита или просто срещи с хора, с които по-малко или повече, ми доставяше удоволствие да общувам. Различни хора, с различни манталитети и още по-различни от моите разбирания за света, семейството и т.н.
Това е невероятно добра атмосфера и препоръчвам на всеки да я усети. Приповдигнатото настроение и, ако не интелектуални, то поне интересни, разговори, винаги са били за мен нещото, с което свързвам приятните изживявания. Знам, че не съм сам в тези мои усещания, а има огромно количество хора, чувстващи се по същия начин.
Причината да седна и да пиша тези редове е съвсем тривиална. Във връзка с нея ще ви попитам: Какво бихте направили, или как бихте реагирали, когато в рамките на най-обикновен приятелски разговор някой си позволи да дава наставления относно това как е добре да се развиват нещата във вашето семейство, или пък кое е добре да правите за възпитанието на децата си и какво не... И то при положение, че такива хора са далеч от, да кажем, природосъобразният начин на живот, или още по-малко пък от добрите маниери...
Признавам, че, докато растях, в моето семейство не се отделяло особено много време за моето възпитание, това е самата истина. Въпреки това, гледайки какво правят другите и преценявайки дали е добре или зле, според разбиранията си в момента, съм се старал да възпитам у себе си правилните качества... От коя страна на чинията се поставя вилицата, и от коя ножа, и че супата е предястие, което се консумира без хляб, или че не можеш да си правиш шега с нечий недъг, съм научавал в движение, просто защото нямаше кой да ме научи на тези неща. Все пак, доста гледах наоколо, и макар да не мога да кажа, че знам всичко, със сигурност знам много... И с огромна сигурност знам, че, след като не си поканен, не е културно да си тикаш носа в чужди отношения, независимо за семейство ли става въпрос или каквото и да е друго...
Както и да е, в настоящите ми думи не става въпрос за възпитание, в края на краищата всеки са развива според условията, на които е изложен, сиреч възпитанието в ранната детска възраст е приоритет на семейството, чак после на обществото.
Макар да не мога да съдя дали съм възпитаван правилно, тъй като има неща, които са вследствие на времето, в което се живее, а и на манталитета на други хора, не мога да приема за нормално човек, извън моето семейство да обсъжда пред други хора, които в случая уважавам, и пред мен, какво е добро да правя и какво – не, когато става въпрос за неща, свързани със семейството ми... Неща, които е редно да си останат там, независимо от тщеславието на отделни люде, желаещи да ги направят достояние на другите понеже така ги командват отгоре... Обикновено такива хора желаят просто да отдалечат вниманието от себе си, защото знаят, (не просто вярват, а ЗНАЯТ), че не са достатъчно културни, т.е. направо се държат като неандерталци, или пък не са ниво в определено отношение...
Колкото и да се напъвам, не успявам да измисля, повярвайте ми, какви може да са тези причини, които да втълпят на някой, че притежава лиценз за достъп до нечие семейство, чувства, емоции, та да ги обсъжда на мегдана... Вие можете ли? Помогнете, моля! Макар да се описах като невъзпитаван човек, (да не се бърка с невъзпитан), аз се старая да имам честна гледна точка, и като такъв много държа изказваните от мен идеи и мнения да са безпристрастни и справедливи.
Ще ви питам друго: Ще се доверите ли на фризьор с кофти прическа да направи вашата... Или на козметик с пъпки по лицето... Или на масажист с болки в гърба... Знам, че няма да го направите. И аз не бих, честно. Т.е. не бихте се съгласили невдъхващ ви доверие човек да ви направи каквато и да било услуга... Какво остава пък да вземете съвет от него/нея...
В края на краищата, празниците не са ли за събиране на приятели, (или поне добри познати), с цел приятно прекарване? Има ли човек, на когото е разрешено да оставя привкус, като от развалена риба, в устата ви...
Колкото и добронамерено да съм настроен винаги, трябва да споделя с вас, че това не би харесало не само на мен, но и на вас и вашите приятели. Тогава защо търпим такива хора? Защото по някакъв начин сме зависими от тях? Защото е добре да ги имаме на своя страна, тъй като са добри професионалисти? What the fuck...? Не мисля, че си струва.
Дали, според вас, ако те заслужаваха такова отношение, аз бих си направил труда да напиша всичко това? О, не... И тук не става въпрос единствено за моите чувства, макар в момента да звучи точно така... Важно е и как вие ще подходите към такива хора: ще ги сложите ли на мястото им по подходящ начин, без да разваляте приятното прекарване на останалите, или пък...
Оставям това на вас. Сигурен съм в едно: никой няма право да си тика носа в моето семейство, нито пък във вашето...
Весели празници!
26 декември 2011, понеделник
Една коледна случка, или пък не съвсем!
Трудно е да се каже кое повече ме вбеси онази вечер – дали това, че съм се разминал с крадеца в рамките на петнадесет минути, или наглостта му, предвид факта, че колата ми беше спряна под уличната лампа, (която работеше), точно пред дома ми. Все пак това не му попречи да разбие стъклото и да изтръгне касетофона от таблото. Не че е кой знае колко скъп, вероятно по-скъпо ще е стъклото, което стана на парчета, че и страничното огледало, (то пък не разбирам каква пречка е било, ама нейсе).
Не съм от хората, които ще започнат да обвиняват правителство, полиция и кого ли още не, независимо, че доста ме е яд. Все пак разбирам, че заради някакъв наркоман, (вероятно), няма как патрулката да минава през нашата улица на всеки пет минути. Помрачават ти празника, бе братче, с тези простотии! За тях е ясно, че празник няма – дозата е стимул, помитащ всичко по пътя си.
И, като се замисля, животът им вероятно хич не е лек. Заради грешката „да се закачат”, направена някъде в миналото, дните им се изнизват тихичко, като пясък от шепа. Да се чувстваш обречен, да не си господар на себе си, а някой друг елегантно или пък не толкова, да влиза в тази роля вместо теб... Всъщност, улавям се, че това е моята гледна точка, а може просто да ги мотивира тръпката. Което пак, според мен, си е дрога. Само че този път наркотикът си е произведен от теб самия, в твоето тяло, и не могат да се окошарят за това. Всъщност, голям праз... Няма пък да им вдигам паметник, я!
Въпреки, че ме е яд, същевременно ми е и някакси ми е жал за тях, през какво се принудени да преминат, за да си осигурят няколко минути, (предполагам), или часа щастие... Или пък покой, кой както го разбира. Айде момчетиите ще крадат, то е ясно, (защо ли пък да е ясно, сам не се разбрах), нали затова като малки играехме на стражари и апаши, един вид ни е заложено, (тогава не разбирах как може стражари да са срещу индианци, чак после разбрах, че „апаш” не е като „апач”), но момичетата... Както и да е, в природата на това му се казва „естествен отбор”... Приспособяваш се, иначе изчезваш. Жестока истина, наистина.
От друга страна, и ние – останалите не-наркомани, не-крадци и не-еди-какво-си, не сме кой знае колко свободни... Нека не се лъжем, всички си имаме своите пороци, от които не можем да се откажем, независимо, че доста често ни се иска точно това. Но за които ни е приятно да си мислим, че контролираме, а не обратното, както си е в действителност. Жива самозаблуда, ако питате мен. Аз предпочитам да не се подлагам на това. Но пък не става въпрос за мен, нали?
Вярвам, че доколкото е възможно, човек сам си кове съдбата. С мислите си... Поне така вярвам аз. Поне в момента, после може да се промени. Не, честно... Малки камъчета, като това да ти откраднат нещо, независимо дали искаме, или не, винаги ще има. Важна е голямата картина, както се казва „the global picture”. А голямата картина, приятели, е за всекиго различна. „Колко пък да е различна?” – ще попитате. Ами точно толкова е различна, колкото е различна ценностната система на отделния човек. Например, няма как моята ценностна система да е съпоставима с тази на юнака, който ми разби колата навръх Коледа, нали? Халал да му е! Сигурно и той страда... По своя си начин...
