от Добрин Петров
Събудих се доста късно. Слънцето блестеше през затворените ми очи накъдето и да се обърнех. Поизлежавах се още малко, но разбрах, че магията си е отишла. Бяха толкова истински всички онези неща, които сънувах, а сега нямаше и следа от тях. Само помнех, че ги имаше... Протегнах се пак и се ослушах, никой не се чуваше. Значи няма нужда да чета пак онази скучна книга, дето ни караха в училище. Нали все пак беше ваканция, помислих си. Станах, набързо се измих и излетях навън. Очаквах да видя другите деца от махалата, но... странно, беше пусто. Посрещнаха ме само горещото слънце и прашната улица. Толкова беше задушно, че се дишаше с мъка, изпотяваш се само като вървиш. Дядо беше казал, че когато времето е такова, значи скоро ще вали. Аз обичах да вали през лятото. Харесваше ми миризмата на свежо, която можеш да почувстваш, когато капките започнат да падат върху нагорещения асфалт. И се изпаряваха почти веднага, опарени. След това гледах дъгата... само дето не винаги я виждах иззад къщите наоколо.
Потърсих Митко у тях, но никой не отвори. Звъннах два-три пъти и си тръгнах. Знаех, че техните го карат да ходи на уроци по акордеон, затова и не звънях дълго. Било много важно от малък да има школуван слух. Пък и нали дядо му, бащата на майка му, все им казвал, че да си музикален идвало през поколение. Демек, сега е ред на Митака. Те с баща му никак не се разбираха. Щото бил от някакво село, а пък дядо Димитър се мислеше за буржоа. Митака така разправяше, докато играехме на трансформатора. То все така се случваше: когато техните започнат да се карат, Митака го изпращаха навън да играе на лимки. Ама той не обичаше, понеже все губеше, затова ги скриваше в ъгъла на двора, преди да излезе от тях. Обикновено се събирахме на трансформатора и после решавахме накъде да ходим. А понякога там си играехме. Беше сборното място на децата от махалата. Едно такова нещо от цимент, голямо, можеше да се катериш по него. Имаше една стена, която стоеше на две големи циментови кутии, дълги три-четири крачки, със стъпала. Отстрани и на двете имаше някакви прозорчета с решетки, но никой не знаеше какво има вътре и откъде се влиза. Беше тъмно и лъхаше на маза, абе бая зловещо... Ама аз на никого не съм казвал, защото минавах за смел в махалата. Даже предложих на другите деца да направим експедиция; може да е вход на пещера, за която никой да не знае... Всички се съгласиха. Обаче вечерта едва отървах пердаха, когато казах на нашите. Така че, нищо не се получи. По горния край на стената минаваше една тръба, на която се състезавахме кой най-дълго ще виси. Заставахме от двете страни на плочата и се държахме, докато някой се откажеше. Или пък играехме на криеница или гоненица.
Не знам нашите защо му викаха трансформатора и за какво служеше. Обаче знам, че и те там са се събирали като малки. После пушели цигари и станали гаджета. Чух ги да си говорят с едни хора, които ни бяха на гости. Беше направен в една градинка между три улици, приличаше на площадче между старите къщи. И имаше много лайкучка.
Странно, и тук нямаше никой. Само два гълъба гукаха най-отгоре, където не мога да ги стигна. Пшшшшт! Пляснаха с криле и се понесоха към къщата на ъгъла. Не че ги мразя, ама на какво да си играя сам. Почти всички от махалата са на село, а и останалите се бяха запиляли някъде. Пък аз нямам село, нали нашите са оттук. Веднъж бях на селото на Пешо за една седмица. Оня Пешо, дето живее в края на улицата, до магазина за хляб. Хубаво беше... Свободно се чувстваш. Миришеше на сено и на фъшкиите на овцете. Аз от сеното доста кихам. Иначе беше интересно, имаше едно куче, няколко гъски и кокошки, едно прасе и разни други животни. Ама май само гъски не бях виждал дотогава. Най-много си играехме с кучето. Казваше се Иван. Защо ли пък им трябваше да го кръстят с човешко име? Имаше светлокафява козина, само на гърба беше черна. Ушите му бяха щръкнали постоянно нагоре и имаше топли кафяви очи. Винаги искаше да си играе с нас, ама не го пускаха извън двора, защото трябвало да пази. Те големите винаги ще намерят какво да ти забранят. Като се върнах, татко се шегуваше, че с мама са били младоженци за една седмица. Това пък какво ли значи?
По едно време се сетих, че видях Мишката вчера и отидох да го потърся у тях. Звънях доста, и тъкмо да си тръгна, баба му излезе сърдита, викайки:
- Ти какво си се раззвънял, бе, нехранимайко? Айде марш оттук, че да не вадя метлата!
Побягнах, ама тези джапанки много ми се изхлузват. Добре, че не ги загубих, че пак щаха да ми се карат, като онзи ден. Чувах бабата на Мишката да вика зад гърба ми:
- От вас дечурлигата, човек не може да си почине, да ви се не види макар...
Вече се бях отдалечил на безопасно разстояние и й се изплезих. Че кой ти спи на обяд? Усетих, че огладнявам. Тъкмо мислех да се върна в къщи за една филия с масло и мерудия, когато видях, че от пресечката се задава Марина. Държеше майка си за ръка. Беше най-хубавото момиче в махалата. Имаше тъмна коса и сини очи. Често играехме на трансформатора, заедно с другите. Аз й бях батко, защото бях в трети клас, а тя в първи. Винаги я вземах в моя отбор, когато играехме на стражари и апаши. Изморяваше се бързо, нали е момиче, та аз й помагах. Щях да й махна с ръка, но се смутих от майка й и не посмях. Ама, че съм и аз... Обаче тя ми помаха и ми се усмихна, докато се скриваше зад ъгъла...
Тръгнах към къщи, чудейки се къде ли са всички. Ако бяха отишли на плаж, щяха да ме извикат. Дали не са пък на гарата... Там имаше двор, където май поправяха едни неща, викаха им мотокари. Имаха по две седалки отпред, педали и кормило, а отзад носеха куфарите на хората. Сядахме и си бръмчахме, все едно караме наистина. Е, понякога идваше пазача и трябваше да бягаме... Ама нали сме си бързи...
Пред нас беше спрял един камион, с нещо като голям варел отзад. А дядо говореше за нещо с шофьора. Приближих се, а той ми се скара:
- Ти къде беше, бе? Знаеш ли как се притесних, като видях, че те няма?
- Ами излязох да поиграя, бе, дядо! – започнах да се оправдавам. Но нямаше нужда, защото той продължи да си говори с другия човек. Аааа, сега разбрах, това беше цистерна за нафта. Вчера вечерта си говореха с баща ми. Имахме големи метални бидони в мазата, от които дядо пълнеше нафта за печката през зимата. А баба много обичаше да слага отгоре й обелки от ябълки или портокали. Много хубаво миришеше.
- Добре, разбрахме се, един тон. – каза дядо и си стиснаха ръцете. После шофьора започна да размотава дълъг черен маркуч, който по-рано не бях забелязал, а дядо го задърпа към мазата.
- Готово, пускай! – викна той и другия дръпна крана. А маркуча потрепери, сякаш беше жив. Качих се горе, вече не ми беше интересно. Пък бях и гладен.
Хапнах и се зачудих какво да правя. Едната гума на колелото ми беше спукана от няколко дни. Имах футболна топка, но нямаше с кого да ритам. Уффф, че работа... Станах и отидох на двора. Шофьора на цистерната още беше там, дядо не се виждаше. Маркучът беше навит на една макара зад кабината. Явно затова не съм го видял по-рано. По едно време ми хрумна:
- Чичо, айде да ме повозиш на този камион! Моля ти се!
- Не може, бе, малкия! Имам работа, още на два адреса трябва да ходя. – отвърна ми той.
- Те наблизо ли са? Ако са наблизо, ти ще ме закараш дотам, а пък аз ще се върна пеш. – продължавах с молбите.
- Не може! – отговори ми той с най-твърдия тон, който можеше да съществува. Аз обаче лекичко минах от другата страна на кабината, отворих тихо вратата, и опитах да се кача. Обаче беше доста високо. Добре, че имаше стъпенка, сложих си дясното коляно и, докато се държа за седалката, се издърпах с пухтене в кабината. Миришеше силно на цигари и беше много мръсно, ама не ми пукаше... Нали вече бях вътре, горд от себе си. Ех, сега ако можеха само да ме видят децата от махалата... Внезапно другата врата се отвори и шофьора се показа:
- Абе, ей, пишлеме, аз на теб какво ти казах? Марш оттук!
- Айде само малко, бе чичо, до края на улицата – този път опитах с най-жалостивия си глас.
- Хубаво! – неочаквано се съгласи той. Ама после се връщаш обратно сам! Нали?
Качи се и завъртя ключа. Цялата кабина се разтресе от вибрациите. Потеглихме. Значи това било... Никога не бях се возил на камион. И, въпреки миризмата на спарено, прашните седалки и мръсните прозорци, бях щастлив. Е, седалката беше малко ниско, затова хич не се и облягах назад. Исках да ме видят всички.
- Не се облягай на вратата, че може да се отвори и да паднеш! – каза чичо Матей, така се казваше шофьора.
Не след дълго той спря камиона и каза:
- Айде, време е за слизаш, че много се отдалечихме.
Не беше колко знае колко далече от нас, ама развълнуван му отвърнах:
- Благодаря ти, чичо Матей! Ама много, много ти благодаря! И аз ще карам камион като порасна. Наистина!
Слязох с мъка от стъпенката, а чичо Матей се протегна и затвори вратата. Свирна с клаксона за довиждане. После се чу се познатия рев и камионът-цистерна бавно се заклатушка надолу по улицата. Махах му с ръка, докато съвсем се изгуби. Мислех си, колко ли още трябва да чакам, за да стана голям? Като чичо Матей! Да карам камион...
