На всички, които четат блога ми искам да пожелая една по-добра, по-спокойна политически и по-продуктивна 2012 година! Развивайте се всеки в своята си насока, не се оставяйте на течението и рутината, променяйте се към по-добро!
Секцията със стихове е преместена на http://rhymesoflight.blogspot.com Заповядайте там!

неделя, 30 януари 2011 г.

Смисъла на живота: Въведение


 June 19th, 2005 by Steve Pavlina         Email this article to a friend

Какъв е смисъла на живота? По каква причина сме тук? Има ли Бог или няма, а ако има, какво представлява? От всички религии на света, коя е най-правилната? Има ли живот след смъртта? Какво сме преди всичко, физически или духовни същества?

От хилядолетия хората се борят да си изяснят тези въпроси. Заради тях са се водили войни. Но колкото и хора да са изгубили главите си (понякога символично, друг път съвсем буквално), в крайна сметка това са съвсем практични въпроси.  

Вие управлявате

Начинът, по който отговаряме на тези въпроси, ще ни донесе и окончателния контекст с всичко друго, което правим с живота си. Ако изобщо смятаме, че живота ни има някаква ценност, би трябвало да ги обмислим.

Да кажем, че сте организирали живота си около цели, проекти и действия. Поставяте си цел, като да създадете нов интернет бизнес. Разбивате я на по-малки проекти, като написване на бизнес план и пускане на уебсайт. После пък разделяте проектите на действия, като отиване до банката за откриване на фирмена сметка и регистрация на свой домейн. Дотук съм съгласен.

Но защо започвате бизнеса поначало? Каква е идеята? Защо избрахте тази цел, а не която и да е друга? Защо въобще си поставяте цели?

Това, което определя целите, които си поставяте, е вашия контекст. То е колекцията ви от убеждения и ценности. Така че, ако значението на парите и свободата е част от контекста ви, може би сте склонни да си поставите за цел започването на нов бизнес. Но с различна ценностна система – различен контекст – може изобщо да не сте склонни да си поставяте цели.

Най-значителната част от контекста ви е вашия сбор от убеждения относно естеството на реалността, който включва вашите религиозни, духовни и философски убеждения.  Цялостните ви убеждения относно вселената в най-голяма степен определят резултатите ви. Контекста диктува целите. Целите диктуват проектите. Проектите диктуват действията. Действията диктуват резултатите.  

В рамките на определен контекст, за вас би било фактически невъзможно да постигнете определени резултати, защото никога няма да си поставите целите, необходими за постигането им.

Вашия контекст действа като филтър. При определена настройка на ума, вие губите достъп до потенциални цели, проекти и действия, намиращи се извън зоната, която смятате, че разбирате. Например, ако сте убедени, че всяко криминално деяние е много лошо, тогава няма да е вероятно да се посветите на идеята да станете лидер на организираната престъпност.

Поставете се на мое място

Това е дълга лична история, но мисля, че ще я намерите за интересна. Ако отделите време да я прочетете, искам да забележите как убежденията ми се промениха през годините и как драматично се промениха резултатите.

В продължение на половината от живота си търсих контекста, който би ми донесъл най-добрия възможен живот. Разбира се, това е странно занимание, защото докато търсех един контекст, всъщност бях заседнал в друг. С други думи дефиницията „най-добрия възможен живот” е също част от някакъв контекст, затова трябва да намеря онзи, който отговаря на условието И осигурява способите за изпълнението.

Това търсене започна почти инцидентно за мен, но накрая започнах целенасочено да се занимавам с него.

Ореол

През първата половина от живота си, докъм 17 години, бях кръстен християнин/католик. В продължение на осем години учех в католическо училище, а после още четири в католическа гимназия. Бях бойскаут, молех се всеки ден и приемах за истина всичко, на което ме учеха. Всяка неделя ходех на църква със семейството ми. Всичките ми приятели и роднини бяха християни, така че знаех малко за други вероизповедания. Като малък баща ми е бил момчето, което стои до олтара, а брат му (моят чичо) е католически свещеник. В гимназията минах на незадължителни молитви и вършех обществена работа: за възстановителен дом и забавачница за деца с недъзи. Очаквах да бъда католик цял живот.

Богохулство

Към края на първата ми година в гимназията, преминах през нещо, което мога да опиша като „пробуждане”. Сякаш нова част от мозъка ми внезапно се включи, изяснявайки ми нещата около мен. Може и да е било просто страничен ефект от процеса на възмъжаването. Започнах открито да поставям под съмнение убежденията, вкоренени в мен още от детството. Сляпото приемане на всичко онова, което ми преподаваха вече не беше достатъчно за мен. Исках да отида зад сцената, да изкореня всякакви несъответствия и да видя дали тези убеждения ще имат смисъл за мен. Започнах да задавам много въпроси, но съвсем малко хора искаха честно да ги дискутират. Повечето просто ме игнорираха или започваха да се отбраняват. Аз обаче бях просто доста любопитен, а не враждебен. Семейството ми твърдо отказа каквато и да е дискусия за всичко това, но намерих няколко по-либерални учители. Гимназията ми (Лойола Хай в Лос Анжелос) беше йезуитско училище, а йезуитите са много либерални, доколкото изобщо могат да бъдат такива свещениците.

Обаче бях разочарован. Това, което открих беше, че независимо от образованието им и много по-големия им жизнен опит, много малко от учителите въобще си правеха труда открито да се усъмнят в убежденията си. А това наистина ме вкара в голямо съмнение. Мислех си, „Всеки просто приема това сляпо, и никой дори не си задава въпроси, тогава защо и аз да вярвам?” За няколко месеца съмненията ми само пораснаха по-силни, и аз прехвърлих голяма част от вярата си в католическото възпитание на собствените ми разум и чувства. Накрая просто захвърлих целия контекст, и при липсата на каквито и да са други жизнеспособни варианти, от които да избирам, станах атеист.

Започнах последната си година в католическа гимназия като 17-годишен атеист. Иронията е, че не знаех какво да очаквам, но скоро контекста на атеизма ми се стори невероятно освобождаващ. Захвърлил старите си убеждения, се чувствах сякаш мозъка ми беше преминал през някакъв процес на подобрение. Можех да мисля много по-ясно, а умът ми сякаш работеше по-добре. Освен това почувствах, че контролирам живота си по-добре, отколкото когато и да било преди. Без вярата в Господ, приех абсолютната отговорност за собствените си резултати в живота. Училището вече беше лесно.  

Не беше тайна за никого факта, че съм атеист, затова по време на тестовете в часовете по религия бълвах сурова информация, за да се представя добре, но винаги когато имаше часове, в които да се задават въпроси от есе, изискващи повече от отговор с да или не, аз ги задавах от гледна точка на един атеист. Благодарен съм, че йезуитите бяха толкова либерални и толерираха поведението ми. Това трябва да им го призная.

Семейството ми не одобряваше всичко това, особено след като се абонирах и започнах да получавам списанието Американски атеист (станах добър в прихващането на пощата отрано). Тъй като бях доста добър в училище, беше им трудно да недоволстват, и не искаха открито да се захванат с който и да е от въпросите ми, макар че аз бих бил доволен да го направят. Обаче ме накараха да продължавам да ходя на църква, което нямах против да правя за кратко, защото знаех, че така или иначе щях да се изнасям догодина от вкъщи. Но фактически започнах да сядам в различна част на църквата, заради което можех да се измъкна незабелязано за кратка разходка и да се върна тъкно преди службата да свърши. Обаче веднъж тя завърши по-рано, отколкото очаквах, и закъснях. Семейството ми беше вече в колата, когато ме видя да се разхождам по-надолу поулицата. Опаааа! Отпрашиха с колата без мен. Но вместо да тръгна пеш до вкъщи, останах навън целия ден и се върнах чак към полунощ. Като изключим сватбите и погребенията, това беше последния път, когато изобщо влязох в църква.

Въпреки тези конфликти, последната ми година в гимназията беше прекрасна. Имах отличен успех и бях приет е шест колежа с първо желание компютърни науки.

Избрах да отида в Бъркли, защото програмата им по компютърни науки беше на добрата в страната. Бях много щастлив най-накрая да се изнеса и сам да си бъда господар. През есента на 1989 година се преместих в Бъркли и заживях в общежитието за първокурсници.

Тогава нещата станаха странни.

Изменник

Докато бях в Бъркли атеистичния ми контекст се оформи. Вече незаобиколен от католици, срещнах много интересни хора с голямо разнообразие от вярвания. Сприятелих се бързо с няколко човека, открити за дискусия относно естеството на нещата. Мисля, че католическото ми възпитание беше като притисната пружина –след като оставих зад гърба си средата, която държеше пружината сгъната, аз веднага се изстрелях в другия спектър. Но отидох твърде далече. Не само, че смених старите си религиозни убеждения, но заедно с тях и цялата си концепция за морал. Бях като героя от разказа на Марк Твен „Факти относно скорошния карнавал на престъпността в Кънектикът”, история, в която той убива съзнанието си.

Прегърнах неща, противоположни на възпитанието ми. Напълно загубих интерес към училището и дори рядко влизах в часове. Наистина не ми пукаше дали ще взема диплома. Ходих на партита и пиех много. Дори сега смятам, че до 21 годишна възраст съм изпил повече алкохол, отколкото след това (сега съм на 34).

Започнах и да крада по магазините. Първия път го направих, защото беше нещо ново, което не бях правил преди като католик. Беше като нещо, което трябва да се направи и да се задраска от списъка. Но скоро се пристрастих към емоционалнoто дрогиране от това и продължих да го правя пак и пак, докато накрая по няколко пъти на ден.

Фактически никога не крадях неща, за да ги запазя. Или ги давах на други или ги захвърлях на боклука почти веднага след това. Месец след началото на първия ми семестър ме арестуваха. Дадоха ми четири месеца пробация. В продължение на една седмица бях примерен, но после се върнах към старите си навици, но бях
по-внимателен. Една седмица след края на пробацията ме арестуваха отново и се озовах с присъда от 40 часа общественополезен труд. Почти веднага след това започнах отново да крада.

Толкова бях закоравял вече, че можех да открадна без сърцето ми да подскочи за миг. Без страх. Затова трябваше да увелича дозата. Отначало започнах да си поставям малки цели, като например колко големи шоколада мога да побера в джобовете си на един път(13). После ги раздавах на приятелите си.

В училище хич не вървеше добре и ми назначиха академична пробация. Това правят, когато не влизаш в час. Обаче не мога да кажа, че много ме интересуваше.

Нещата се промениха от лошо към по-лошо, когато срещнах друг студент, морално покварен като мен, и станахме приятели. Спрях рискованите кражби в магазините, и заедно с него започнахме да планираме и осъществяваме кражби по двойки, където шансовете да ни хванат бяха много малки. Този начин проработи и всъщност започвахме да заработваме пари. За по-сигурно разширихме района си на действие далеч отвъд Бъркли, в радиус от около 100 мили, от Сан Франциско до Сакраменто и Фрезно. За около година постепенно увеличихме паричната равностойност на ударите и влязохме в по-горната зона на класификация на кражбите, според закона по това време беше $400. Мисля, че рекордът ни за един уикенд беше равностойността на $2400 във вещи.

Не трябваше да го правя

Накрая пак ме хванаха, този път за класифицирана като кражба „в особено големи размери”. Преди да ме арестуват бях открил, че заради по-ранните ми кражби, може би ще ми дадат поне две години в затвора, ако бъда осъден за „голяма” кражба. Хич не беше добре.

И за да стане още по-лошо, бях арестуван в Санкраменто, на около два часа път от Бъркли. Партньорът ми не искал да ме чака и не се показа, когато трябваше. Бях в затвора за липса на документи. Никога не крадях с лична карта у мен и дадох на полицията едно от фалшивите си имена, но разбира се, те не ми повярваха. Затова трябваше да чакам в килията, докато по отпечатъците ми открият кой съм.

Това бях аз ... 19-годишен, затворен в килия в деня на Супербоул 1991 година. Очаквайки да загубя свободата си за следващите две години.

ОГЪН И ЖУПЕЛ!

Това беше звука на реалността, разбиващ се около мен. През първите няколко часа бях в шок, неспособен да мисля трезво. Може би заради оранжевите дрехи. Но поради липса на какво да правя, с изключение на това да седя и чакам неопределено, започнах да си задавам големите въпроси отново. Какво по дяволите правех тук? Това истина ли беше?

Но сега отговорите ми бяха съвсем различни. Осъзнах, че този контекст беше изцяло погрешен. Примирих се с факта, че трябваше да прекарам следващите няколко години в затвора, но знаех също, че бях напълно и неизменно променен и онзи начин на живот вече свърши. Две години в затвора... това щеше да е болезнен урок. Но поне го научих. Нямах все още нов контекст на разположение, но започнах да засявам семената на един. И той беше, че независимо колко зле са нещата в момента, в бъдещето те биха могли да са по-добри. Знаех, че накрая ще се възстановя и възродя. Може да са ми нужни няколко години да си стъпя пак на краката, но знаех, че ще оцелея. Макар че в този момент не бях му сложил етикет, това беше момента, когато идеята за растежа на личността беше засята в мен. Тази идея беше всичко, което имах, но то беше достатъчно да ми позволи да се справя.

След три дни ме освободиха. Откриха самоличността ми, дадоха ми дата за делото в съда и ме изпратиха по пътя ми обвинен в углавно престъпление. Беше около залез. Отначало се разходих около сградата на Капитолия и градината в Сакраменто, просто радвайки се на свежия въздух, щастлив, че поне имах няколко месеца свобода. В затвора е адски скучно. За нещастие имах по-непосредствен проблем за разрешаване.                                   Нямах лична карта, бях само с $18 у мен и трябваше да намеря начин да измина 120 мили, за да се върна в къщи. Ако можех да се нарека късметлия, след всичко това, успях да хвана нощния автобус до Оуклънд за $16, а оттам партньора ми (бившия) ме закара в къщи.

Когато се върнах в апартамента си, намерих в пощенската кутия писмо от Бъркли, заявяващо, че съм изключен. Така правят, когато средно аритметичното от оценките ти започва с десетична запетая.

Разбит умствен и душевен покой

През следващите няколко месеца, докато чаках датата за делото си, малко се страхувах. Не правех каквото и да е. Спях много, дълго се разхождах и много играех на видео игри. Трудно е да си поставяш цели, когато очакваш да отидеш в затвора за определено време.

Накрая си намерих адвокат и се срещнах с него за обсъждане на моя случай. Преди да си отворя устата, той каза, „Добре, прегледах делото ти и тъй като това е първото ти провинение, съм доста сигурен, че можем да го намалим до „незначителна” кражба, така че ще ти дадат малко общественополезен труд, ако не оспорваме. Разбирам се добре с прокурора и съм сигурен, че той ще се съгласи. Твърдо препоръчвам да не отиваме на процес, тъй като доказателствата срещу теб са съсипващи, защото са те хванали на местопрестъплението”. Първо провинение? А? Мозъкът ми се напълни мигновено с мисли, като, „Той защо си мисли, че това е първото ми провинение? Не знае ли за предишните? И ако мисли, че ми е за първи път, ще мисли ли същото и останалата част от съда? Да поправя ли адвоката си относно това?” След като завъртях всичко това в главата си за няколко секунди, реших, че адски добре ще бъде да си държа устата затворена. Това може да рикушира върху мен, но имаше шанс и да проработи. Осъзнах, че в най-лошия случай бих имал гневен адвокат, с който да се оправям. Обаче най-добрата възможност беше твърде добра, за да я пропусна. Кражба в големи размери беше углавно престъпление; маловажната – само „издънка”. Трябваше да поема риска. Разбира се, поемането на риск ми беше твърде добре поснато.

След няколко седмици отидох на съд. Планът ми беше да си държа устата затворена колкото може повече и да говоря около абсолютния минимум. Пред съдебната зала прегледах съдебното си дело. Наистина ме бяха свързали с истинската ми самоличност, но имаха и фалшивите ми имена. Не видях данни за предишни провинения. Предположих, че някой е прецакал нещата, търсейки предишни издънки с фалшивите ми имена, макар, че делото в съда беше с истинското ми име. Човешка грешка? Компютърна грешка? Кой знае? И в двата случая това беше гигантска грешка.

Бях спокоен, когато влязохме в съдебната зала (място, което познавах все по-добре), съдът продължи да допуска, че това е първото ми провинение, и процедира по съответния начин. Пледирах „Неоспорване” на намалената присъда за незначителна кражба и получих 60 часа общественополезен труд. Изработих ги, сякаш това беше мечтата ми, знаейки че биха могли да са 17,520 часа.

Всичко в главата ми беше объркано. Какво се случи току-що? Взех си обратно следващите две години.

И отново време за градеж

Скоро се върнах в Л.А. и започнах нищожна работа за $6/час и минах някакви нищожни курса между другото. През последните няколко години се вълнувах достатъчно и просто исках да се радвам на спокоен и нормален живот за известно време ...и да стоя под радара. Свързах се отново с приятелите от гимназията и излизах с тях, но обикновено странях от партита. Играех тенис, а особено обичах компютърните игри - любимите ми бяха тези на Сиера адвенчър, доста популярни в началото на 90-те години. Опитвах да водя съвсем естествен живот. Много време отделях на премисляне на всичко, което се случи в Бъркли, исках да го разбера, за да мога да се опазя от залитане по същите неща в бъдеще. Но всички мисли в тази насока оставих за себе си.

Знаех, че имам много работа по възстановяване на личността, която бях, но също знаех, че не можех да се върна назад. Морала и убежденията, с които израснах бяха нарушени, но беше ясно, че да живея необмислен живот не беше вариант. Изискваше ли се вяра в Господ, за да живея според етичния кодекс?

Стана ми ясно, че независимо колко негативни изглеждаха преживяванията ми, те завинаги ме промениха към добро. Преминавайки през тях бях дал достъп до частта в себе си, която някога беше в летаргия – своята смелост. Въпреки, че бях правил много глупави неща, те изискваха и доста голяма доза смелост. Научих се да действам въпреки страха. И този тренинг си остана у мен. Тъй като вече бях преживял възможността да отида в затвора, всеки провал, който би имал по-слаби последствия от отиване в затвора изобщо не беше проблем за мен. До днес страхът от провал има съвсем малка власт над мен. Просто си казвам, „Ако няма да ме изпрати в затвора, колко лошо може да е ?”

Разбира се, трябваше да регулирам смелостта си с помощта на морала и здравия разум. Така, през тази година на тиха ретроспекция, постепенно промених своя контекст, за да си създам личен етичен кодекс, който да ме направлява. Но вместо да се корени в религията, аз го изградих по по-хуманистичен начин, интегрирайки ценности като чест, почтеност, искреност, смирение и справедличост. Това беше съвсем целенасочен и обмислен процес на ре-изграждане, който би продължил поне през следващите няколко години. Но макар, че през 1991-92 година аз само започвах, това ми даде стабилност и постепенно стана моя най-мощен контекст досега. Не ми отне много време да осъзная, че смелостта, която развих по-рано, стана мой силен актив, при условие, че я използвах интелигентно.

Бях готов за ново предизвикателство

Без страх

През есента на 1992 година реших да се върна в колежа, започвайки отново от първи курс. Този път в Кол Стейт Юнивърсити, Нортридж. Специалност „Компютри” не беше колко знае колко развита, така че беше нужно само да подам молба, за да ме приемат. Нанесох се в общежитието на 21 години. Но вече не бях същия човек, както на 18. В религиозно отношение все още бях атеист, но вече има силен набор от нравствени ценности, които да ме направляват. Исках да видя на какво бях способен и какво тези ценности могат да направят за мен, по-специално почтеността. Без повече измама, кражби и пиене. Ставаше въпрос за поставяне на цели и за мобилизацията да дам най-доброто от себе си. Смелостта ми беше като нов източник на енергия, която вече бях обуздал. Приятелите ми от Бъркли ми казаха, „Ако вложиш толкова енергия в ученето, колкото в престъпното си поведение, ще имаш само отлични бележки.”

Но аз вече знаех това. Бях го правил в училище по-рано. Това предизвикателство не беше достатъчно голямо. Затова вдигнах летвата по време на първия семестър с желанието да взема 10 изпита на сесията. Нормално студентите имаха 4-5 изпита на сесия. За нещастие декана на компютърния факултет не одобри допълнителните ми изпити. Тя пазеше ключа от вратата и си мислеше, че или съм луд или се шегувам.

Това преживяване ме накара по-дълбоко да оценя силата на контекста. Такива неща вероятно никога не бих опитал като католик. Никога нямаше да си поставя целите, които си поставих. Не съм сигурен дали някой може да разбере наистина колко различна изглежда реалността от гледната точка на различния контекст, ако той никога не е бил променян. Ако приемете лишаващия ви от нравствена сила контекст, може да бъдете абсолютно оскатен във възможността си ефективно да се заемете с определени предизвикателства, независимо колко усилие влагате (ако изобщо влагате някакво).

В годината след дипломирането създадох Dexterity Software, срещнах бъдещата си жена и продължих да изследвам различни системи от убеждения. Но вече го правех съвсем съзнателно и обмислено. Бях воден от идеята за това, че ако един контекст е могъл да отвори вратата на неразработен по-рано потенциал, тогава какво биха могли да постигнат други контексти. Би ли могъл да съществува по-добър контекст от настоящия ми? Преживяванията ми в Бъркли и Кол Стейт Юнивърсити бяха тотално различни, и знаех, че това беше резултат от различните ми системи от убеждения. Една „религия” без малко да ме прати в затвора; другата ми помогна успешно да разработя потенциал, който никога не съм знаел, че имам. Наистина трябваше да науча повече за тези неща.

През следващите десет години експериментирах с агностицизъм, различни ню-ейдж вярвания, Будизъм, обективизъм и т.н. Дори опитах сциентологията за няколко месеца, за да видя какво представлява. Исках да асимилирам различни контексти, да ги преживея вътрешно, после да отстъпя назад и да сравня силните и слабите им страни. Това донесе големи сътресения в живота ми, но и огромен растеж.  

Бях като майстор-готвач, опитващ различни съставки, за да открие рецептата, която според него би довела до по-добър живот. И отново, определението „най-добър” е част от рецептата, затова и разбирането ми за живота постоянно се променяше.

Много пъти усещах, че новия контекст ме забавя, а резултатите ми започват да отслабват. Други пъти новия ми контекст беше по-стимулиращ и отново започвах да поря напред. В дългосрочен аспект приех нови одухотворяващи убеждения и изтрих тези, които не струват, и животът ми започна да се подобрява на всички нива. За миналата година те бяха доста стабилни, и мога да кажа, че 2005 година е най-добрата ми досега.

Гъвкавост

Убежденията ни действат като лещи. Те ни помагат да видим неща, които иначе не можем, но могат и да ни попречат да видим фрагменти от действителността. Виждам огромното значение на личностното развитие като учение за тези лещи – тези системи от убеждения. Има неограничен брой лещи, така че търсенето никога не спира, и колкото повече лещи изпиташ лично, толкова повече разбираш естеството на реалността и ролята си в нея.

Не съм изживявал каквато и да е система от убеждения, която да не лишава от нещо, по какъвто и да е начин. Проблемът е, че всички те са с фиксирана гледна точка. Ако погледнете на действителността от една гледна точка, вие само възприемате проекцията й върху вашите убеждения, а не самата действителност. Колкото е по-скована гледната ви точка, толкова повече детайли пропускате, и по-малко от истинския си потенциал можете да разкриете.

За тези няколко години бих описал религията си като необятно пространство, а не като фиксирана точка. Беше смес от много плаващи контексти и аз опитвахда видя реалността от техните гледни точки. Отначало това беше обезпокоително и затрудняваше поставянето на целите и действието, но разбрах, че си струва и ми донесе много по-голяма яснота. Започнах да виждам примери докъде определени гледни точки могат да доведат, и по отношение на мен, и на другите. Както можете да си представите докъде живот, изпълнен с престъпления може да доведе, също можете да придобиете подсъзнателното разбиране за това накъде би довела вяра в определен Бог. Това е сложно, защото нямаме фиксирани точки за начало на пътя и желаното местоназначение. Става въпрос за полета от възможности, водещи до полета от потенциал. Например, престъпния живот може да започне и завърши по много начини, но все пак можете да видите общи модели от началото до края. Можете да направите някакви обобщения, които биха били сравнително точни.

Като резултат от този самоанализ, можах да заменя определени убеждения и да усиля други. Някои подценяваха силата на индивида и ако ги приемех, означаваше да се лиша от достъп до собствения си потенциал. Те включваха вярата в рай/ад и тази във висшата сила. Второто може да звучи изненадващо, но избрах да го оставя да си отмине, защото разбрах, че носи по-малко възможности, отколкото вярата в по-нисшата сила. Пример за първото е вярата в Бог или боговете, както в християнството или гръцката митология, докато втората би била като пространство, способно да отговори на намеренията ви, нещо като „силата” в Междузвездни войни или както някои хора я наричат „първоизточник” или „начало”. Можете да се молите и на двете сили, но в първия случай вие молите, а във втория декларирате. Мнозина, между които и аз, са забелязали, че декларативните молитви работят по-добре от „молещите”. Аз го виждам главно като израз на намерение.

Поглед към света през моите очи

Цялостната ми религия се превърна в религия на личния растеж. Всяка година поправях убежденията си в опит да разбера как реалността действа всъщност. Колкото по-добре разберем реалността, толкова по-голям потенциал отключваме. Както разбирането на нов физичен закон ни позволява да правим неща, които преди не можехме, убежденията относно реалността работят по същия начин. Ако сте непоклатимо убедени, че Земята е плоска, това ще ограничи вашите потенциални действия и резултати в тази насока. По подобен начин, ако вашите религиозни убеждения са в огромна степен несъгласувани с реалността, вие ще сте орисани да пракарате живота си, реализирайки само фракция от истинския си потенциал. В моята „религия” да оставиш потенциала си нереализиран е грях. Собственото подобряване е дълбоко вградено в чувството ми за морал. Да не израснеш е грешно от гледна точка на морала – това е в противовес с разбирането ми за мисията в живота.

Единствените надеждни средства, които съм намерил за разкриване на силата, която убежденията носят, е да ги сравня с други такива. Това е нещо, в което първоначално попаднах подсъзнателно и по много разрушителен начин. Но когато се прави съзнателно и интелигентно, то може да допринесе цяла нова гледна точка за живота. Както тези, които пътуват много казват, че биват променени от преживяванията си сред други култури, можете и вие също да очаквате промяна в себе си в резултат от различни системи от вярвания.

Не очаквам, разбира се, всеки да приеме моята религия. Това е съвсем личен избор и беше без съмнение оформен от уникалните ми преживявания. Той ми даде достъп до части от собствения ми потенциал, които никога не бих достигнал с други нравствени ценности. В повечето случаи бих бил много по-пасивен и не бих успял да се мобилизирам. По-скоро бих бил склонен да приема посочения ми път, вместо съзнателно да си създам такъв. Тъй като „религията” ми се базира върху активната работа по собствения ми растеж и върху помощта на другите да правят същото, аз съм изпълнен с желание да действам. Добрите мисли и намерения не са достатъчни.

Друга част от религията ми е старанието да стана най-доброто, което мога, не копие на Исус или Буда или който и да е. Това означава да прекарам много време в изучаване на собствените ми силни и слаби страни и осъзнаването къде мога да израстна и кое трябва просто да приема.

Всичко има значение

Настоящите ви убеждения дават ли ви сили да дадете най-доброто от себе си или ви орисват да живеете просто като сянка на това, което бихте могли да бъдете? Можете ли честно да кажете, че правите всичко, на което сте способни или поне близо до това? В съответствие с най-дълбоките си убеждения ли живеете? Независимо какви са религиозните  или духовните ви вярвания, колко добре ги практикувате? Правите ли каквото проповядвате?

В понеделник, докато се разхождах по главния булевард на Лас Вегас, видях угнетен бездомник, който седеше на един от надлезите и просеше. Макар че повече от стотина души минаваха покрай него за минута, никой не се спря да му каже добра дума или да му се усмихне. Помислих си, „Къде са всички християни?” Ако Исус е модел за християнско поведение, какво би направил той в тази ситуация?  Какво биха направили другите модели за подражание? Какво бихте направили вие?

Според това, което твърдят, повечето американци са християни, но според действията им, повечето не са.

Ако наистина вярвате в нещо, вие бихте действали в съответствие с това вярване – винаги. Ако вярвате в гравитацията, никога няма да опитате да я предизвикате. Ако твърдите, че имате вяра, но действате в противоречие с нея, тогава всъщност не вярвате. Само се шегувате със себе си. Вярата никога.

Действията, а не думите разкриват убежденията. Ако искате да разберете в какво вярвате истински, наблюдавайте действията си. Може да имате нужда от смелост, но ако следвате дирята на действията си, тя ще ви отведе към съответстваща система от вярвания. Обаче няма да напреднете, докато твърдите, че вярвате в нещо, а системно действате в противовес с него. Аз бих казал първо да действате според убежденията си и да бъдете напълно откровени със себе си, със съмненията си и с всичко останало. Тогава ще разберете, че е много по-лесно да продължите напред. Не се страхувайте да го направите – няма божествено създание, което да ви порази за това, че сте откровени със себе си. И ако някое от тях изобщо се покаже, винаги можете да ме използвате за изкупителна жертва. ;)

Макар, че може да бъде много нeравен път (поне за мен със сигурност беше), ще излезете на другия край като много по-комплексно и одухотворено човешко същество. Вътрешните несъответствия ни оскатяват, карат ни да изживеем само частица от потенциала си. Когато действията и убежденията ни са в конфликт, не можем и да мислим. Ставаме по-малко интелигентни и по-малко изобретателни – с лекота манипулирани от другите. Нямаме никаква яснота, и няма знак, че се движим в правилната посока. Като неуправляем кораб сме, който се носи по вълните.

Съответствието е яснота. Когато сте наясно в какво истински вярвате относно реалността, когато наблюдавате своите действия и признавайки си най-дълбоките и тъмни истини, които никога не искате да срещнете, вие стъпвате на пътя към израстването, което ще засрами всичките ви предишни постижения. Не се страхувайте да се изправите лице в лице с това, което наистина сте. Много по-силни сте, отколкото осъзнавате.

И тогава…

Утре ще изследваме как можете да вземете най-важното от всички решения: Как да живеете и за какво?

петък, 28 януари 2011 г.

Един горещ летен ден

Добрин Петров 28.01.2011

            Събудих се доста късно. Слънцето блестеше през затворените ми очи накъдето и да се обърнех. Поизлежавах се още малко, но разбрах, че магията си е отишла. Бяха толкова истински всички онези неща, дето ги сънувах, а сега нямаше и следа от тях. Само си спомням, че ги имаше...       Протегнах се пак и се ослушах, никой не се чуваше. Значи няма нужда да чета пак онази книга, дето ни караха в училище. Нали все пак беше ваканция, помислих си. Станах, набързо се измих и излетях навън. Очаквах да видя другите деца от махалата, но... странно, беше пусто. Посрещнаха ме само горещото слънце и прашната улица. Толкова беше задушно, че чак се дишаше трудно, изпотяваш се само като вървиш. Дядо беше казал, че когато времето е такова, значи скоро ще вали. Аз обичах да вали през лятото. Харесваше ми миризмата на свежо, която можеш да почувстваш, когато капките започнат да падат върху нагорещения асфалт. И се изпаряваха почти веднага, опарени. След това дъгата... само дето не винаги я виждах иззад къщите наоколо.
            Потърсих Митко у тях, но никой не отвори. Звъннах два-три пъти и си тръгнах. Знаех, че техните го карат да ходи на уроци по акордеон, затова и не звънях дълго. Било много важно от малък да има школуван слух. Пък и нали дядо му, бащата на майка му, все им казвал, че да си музикален идвало през поколение. Демек, сега е ред на Митака. Те с баща му никак не се разбираха. Щото бил от някакво село, а пък дядо Димитър се мислеше за буржоа. Митака така разправяше, докато играехме на трансформатора. То все така се случваше: когато техните започнат да се карат, Митака го изпращаха навън да играе на лимки. Ама той не обичаше, понеже все губеше, и ги скриваше в ъгъла на двора, преди да излезе от тях. Обикновено се събирахме на трансформатора и после решавахме накъде да ходим. А понякога там си играехме. Беше сборното място на децата от махалата. Едно такова нещо от цимент, голямо, можеше да се катериш по него. Имаше една стена, която стоеше на две големи циментови кутии, дълги три-четири крачки, със стъпала. Отстрани и на двете имаше някакви прозорчета с решетки, но никой не знаеше какво има вътре и откъде се влиза. Беше тъмно и лъхаше на маза, абе бая зловещо... Ама аз на никого не съм казвал, защото минавах за смел в махалата. Даже предложих на другите деца да направим експедиция; може да е вход на пещера, за която никой да не знае... Всички се съгласиха. Обаче вечерта едва отървах пердаха, когато казах на нашите. Така че, нищо не се получи. По горния край на стената минаваше една тръба, на която се състезавахме кой най-дълго ще виси. Заставахме от двете страни на плочата и се държахме, докато някой се откажеше. Или пък играехме на криеница или гоненица.
            Не знам нашите защо му викаха трансформатора и за какво служеше. Обаче знам, че и те там са се събирали като малки. После пушели цигари и станали гаджета. Чух ги да си говорят с едни хора, които ни бяха на гости. Беше направен в една градинка между три улици, приличаше на площадче между старите къщи. И имаше много лайкучка.
            Странно, и тук нямаше никой. Само два гълъба гукаха най-отгоре, където не мога да ги стигна. Пшшшшт! Пляснаха с криле и се понесоха към къщата на ъгъла. Не че ги мразя, ама на какво да си играя сам. Почти всички от махалата са на село, а и останалите се бяха запиляли някъде. Пък аз нямам село, нали нашите са оттук. Веднъж бях на селото на Пешо за една седмица. Оня Пешо, дето живее в края на улицата, до магазина за хляб. Хубаво беше... Свободно се чувстваш. Миришеше на сено и на фъшкиите на овцете. Аз от сеното доста кихам. Иначе беше интересно, имаше едно куче, няколко гъски и кокошки, едно прасе и разни други животни. Ама май само гъски не бях виждал дотогава. Най-много си играехме с кучето. Казваше се Иван. Защо ли пък им трябваше да го кръстят с човешко име? Имаше светлокафява козина, само на гърба беше черна. Ушите му бяха щръкнали постоянно нагоре и имаше топли кафяви очи. Винаги искаше да си играе с нас, ама не го пускаха извън двора, защото трябвало да пази. Те големите винаги ще намерят какво да ти забранят. Като се върнах, татко се шегуваше, че с мама са били младоженци за една седмица. Това пък какво ли значи?
            По едно време се сетих, че видях Мишката вчера и отидох да го потърся у тях. Звънях доста, и тъкмо да си тръгна, баба му излезе сърдита, викайки:
            - Ти какво си се раззвънял, бе, нехранимайко? Айде марш оттук, че да не вадя метлата!
Побягнах, ама тези джапанки много ми се изхлузват. Добре, че не ги загубих, че пак щаха да ми се карат, като онзи ден. Чувах бабата на Мишката да вика зад гърба ми:
            - От вас дечурлигата, човек не може да си почине, да ви се не види макар...
Вече се бях отдалечил на безопасно разстояние и й се изплезих. Че кой ти спи на обяд? Усетих, че огладнявам. Тъкмо мислех да се върна в къщи за една филия с масло и мерудия, когато видях, че от пресечката се задава Марина. Държеше майка си за ръка. Беше най-хубавото момиче в махалата. Имаше тъмна коса и сини очи. Често играехме на трансформатора, заедно с другите. Аз й бях батко, защото бях в трети клас, а тя в първи. Винаги я вземах в моя отбор, когато играехме на стражари и апаши. Изморяваше се бързо, нали е момиче, та аз й помагах. Щях да й махна с ръка, но се смутих от майка й и не посмях. Ама, че съм и аз... Обаче тя ми помаха и ми се усмихна, докато се скриваше зад ъгъла.
            Тръгнах към къщи, чудейки се къде ли са всички. Ако бяха отишли на плаж, щяха да ме извикат. Дали не са пък на гарата... Там имаше двор, където май поправяха едни неща, викаха им мотокари. Имаха по две седалки отпред, педали и кормило, а отзад носеха куфарите на хората. Сядахме и си бръмчахме, все едно караме наистина. Е, понякога идваше пазача и трябваше да бягаме... Ама нали сме си бързи...
            Пред нас беше спрял един камион, с нещо като голям варел отзад. А дядо говореше за нещо с шофьора. Приближих се, а той ми се скара:
            - Ти къде беше, бе? Знаеш ли как се притесних, като видях, че те няма?
            - Ами излязох да поиграя, бе, дядо! – започнах да се оправдавам. Но нямаше нужда, защото той продължи да си говори с другия човек. Аааа, сега разбрах, това беше цистерна за нафта. Вчера вечерта си говореха с баща ми. Имахме големи метални бидони в мазата, от които дядо пълнеше нафта за печката през зимата. А баба много обичаше да слага отгоре й обелки от ябълки или портокали. Много хубаво миришеше.
            - Добре, разбрахме се, един тон. – каза дядо и си стиснаха ръцете. После шофьора започна да размотава дълъг черен маркуч, който по-рано не бях забелязал, а дядо го задърпа към мазата.
            - Готово, пускай! – викна той и другия дръпна крана. А маркуча потрепери, сякаш беше жив. Качих се горе, вече не ми беше интересно. Пък бях и гладен.
            Хапнах и се зачудих какво да правя. Едната гума на колелото ми беше спукана от няколко дни. Имах футболна топка, но нямаше с кого да ритам. Уффф, че работа... Станах и отидох на двора. Шофьора на цистерната още беше там, дядо не се виждаше. Маркучът беше навит на една макара зад кабината. Явно затова не съм го видял по-рано. По едно време ми хрумна:
            - Чичо, айде да ме повозиш на този камион! Моля ти се!
            - Не може, бе, малкия! Имам работа, още на два адреса трябва да ходя. – отвърна ми той.
            - Те наблизо ли са? Ако са наблизо, ти ще ме закараш дотам, а пък аз ще се върна пеш. – продължавах с молбите.
            - Не може! – отговори ми той с най-твърдия тон, който можеше да съществува. Аз обаче лекичко минах от другата страна на кабината, отворих тихо вратата, и опитах да се кача. Обаче беше доста високо. Добре, че имаше стъпенка, сложих си дясното коляно и, докато се държа за седалката, се издърпах с пухтене в кабината. Миришеше силно на цигари и беше много мръсно, ама не ми пукаше... Нали вече бях вътре, горд от себе си. Ех, сега ако можеха само да ме видят децата от махалата... Внезапно другата врата се отвори и шофьора се показа:
            - Абе, ей, пишлеме, аз на теб какво ти казах? Марш оттук!
            - Айде само малко, бе чичо, до края на улицата – този път опитах с най-жалостивия си глас.       
            - Хубаво! – неочаквано се съгласи той. Ама после се връщаш обратно сам! Нали?
Качи се и завъртя ключа. Цялата кабина се разтресе от вибрациите. Потеглихме. Значи това било... Никога не бях се возил на камион. И, въпреки миризмата на спарено, прашните седалки и мръсните прозорци, бях щастлив. Е, седалката беше малко ниско, затова хич не се и облягах назад. Исках да ме видят всички.
            - Не се облягай на вратата, че може да се отвори и да паднеш! – каза чичо Матей, така се казваше шофьора.
Не след дълго той спря камиона и каза:
            - Айде, време е за слизаш, че много се отдалечихме.
Не беше колко знае колко далече от нас, ама развълнуван му отвърнах:
            - Благодаря ти, чичо Матей! Ама много, много ти благодаря! И аз ще карам камион като порасна. Наистина!
            Слязох с мъка от стъпенката, а чичо Матей се протегна и затвори вратата. Свирна с клаксона за довиждане. После се чу се познатия рев и камионът-цистерна бавно се заклатушка надолу по улицата. Махах му с ръка, докато съвсем се изгуби. Мислех си, колко ли още трябва да чакам, за да стана голям? Като чичо Матей! Да карам камион...


четвъртък, 27 януари 2011 г.

Вярвайте на себе си, не толкова на експертите

June 1st, 2005 by Steve Pavlina         Email this article to a friend

Отново и отново виждам хора, които разчитат на експертен съвет и разбират, че той не им върши работа. После си чукат главата, защото „би трябвало да работи, щом ми го каза някой, който разбира”. Почти всяка седмица получавам поне по един имейл, разказващ ми подобна история, която често завършва така „Толкова ли съм глупав/разбит/затворен/недисциплиниран/слаб?”

Не си го причинявайте. Много често един съвет не работи, защото е лош. От стотиците книги по лично усъвършенстване, които съм чел, бих казал, че повечето съдържат лоши съвети, което означава, че идеите и предложенията просто не ми свършиха никаква работа. Или не дадоха никакви резултати, или резултатите бяха направо отрицателни. Но това не значи, че автора лъже. В повечето случаи мога да видя причината, заради която същия съвет е проработил за автора, но не е проработил за мен. Ние всички сме различни. Това, което е валидно за човек или група хора, не винаги е съотносимо към всеки друг.

Като пример, чел съм много книги, препоръчващи всекидневни гласови утвърждавания. Те може и да работят за някого, но осъзнах, че за мен са просто губене на време. Дори, когато вярвах, че работят, резултатите бяха слаби. Това, което ми върши работа не е да рецитирам целите си на висок глас, а обратно – да си затворя устата и да се заема с действие по въпроса.

Често, когато спомена идея в този блог, за някои тя работи супер, но за други е път наникъде. Ако нещо работи добре за другите, но не и за вас, не правете грешката да допускате, че вие сте проблема. Приемете, че от вашата гледна точка това е слаб съвет.

Няма значение колко много препоръки има един експерт, или с какви изследвания подкрепя твърденията си. Освен ако не са ви изучавали персонално, бъдете подозрителни към всеки съвет, идващ като най-обща констатация. Ако е възможно разберете как това работи като директно го преживеете, но ако не става, просто кажете „Следващия!”

Колко добре проучванията на „средностатистическите” хора са приложими за някой, който не е средностатистически? Вие средностатистически ли сте? Аз със сигурност не съм. Колко изследвания на населението като цяло биха били еднакво приложими за крайни вегетарианци, далтонисти, левичари, синеоки, жители на Вегас бащи на две деца? Например, само 1 на всеки 500 американци са крайни вегетарианци, така че как мога да се доверявам на здравни изследвания, в които хората като мен биват смесвани с 99.8% от обществото, което се храни по коренно различен начин в сравнение с мен? По подразбиране съм скептичен, че всичко приложимо към 99.8%, все още ще бъде истина и за останалите 0.2%.

А вие не сте ли уникални? Пасвате ли на общия шаблон по отношение на генетика, диета, възпитание, образование, финанси, семейно положение, местожителство, хобита и т.н.? Можете ли да определите нещо, което ви отличава от останалите 99.9% от населението до такава степен, че онова, което е приложимо да произволно избрани 999 човека, вероятно няма да се отнася и до вас?

Не се безпокойте толкова за това, което така наречените експерти казват. Така или иначе, след десетина години ще бъде доказано, че техния съвет е грешен. Изучавайте себе си като индивид и използвайте експертен съвет само като най-общо указание. Забележете какво ви върши работа и какво не. Доверявайте се на сетивата си. Ако експерта каже едно нещо, но личния ви опит казва обратното, повярвайте на опита си. Това ще ви отведе към по-дълбокото познание за себе си ... със сигурност то ще ви бъде повече от полза, отколкото да се самонаказвате заради това, че повярвахте на някой „експерт”.

Кой ръководи денят ви?

May 1st, 2005 by Steve Pavlina         Email this article to a friend

Казано е, че първия час след ставането ви ръководи целия ден. В своя живот съм се уверил, че в това има голяма доза истина. Ако ме мързи или съм нехаен по време на първия час след като се събудя, има голяма вероятност да имам мързелив или нефокусиран ден. Той може да започне с излежаване в леглото, с нападение от страна на дъщеря ми, малко протягане, обличане, бръснене, дълго приготвяне на закуската и още повече време за изяждането й и т.н. След което би трябвало да започна деня с проверка на входящите имейли, да напиша статия и да свърша някои други по-маловажни неща. До това време обикновено съм буден от няколко часа, и мързелуването ми вече ме е предразположило към ден с липса на вдъхновение. По скалата от 1 до 10, в такъв ден цялостната ми енергия рядко достига 7-ица.

Но ако се постарая да направя този първи час максимално продуктивен, останалата част от денясе развива по същия модел. Такъв ден започва със събуждане и физическо ставане от леглото в момента на изключване на алармата – без излежаване и двоумене. Бързо се обличам, но прескачам бръсненето, правя си чаша билков чай и сядам на бюрото в домашния си офис. Не проверявам входящите си имейли по това време. В 5,10 вече съм започнал работа по най-важния си проект за деня. След 60-90 минути си вземам почивка, в която се бръсна и се занимавам със семейството, след това закусвам набързо и продължавам работа. Онзи продуктивен първи час ме тласка напред и до 11 часаобикновено съм свършил еквивалента на един пълен работен ден. И обикновено нивото на енергията ми си осдтава поне 8-ица или 9-ятка през останалата част на деня.

Това, което ме изненадва е, че втората версия, макар че изглежда по-трудна за изпълнение, всъщност е по-лесна след като веднъж свикна с нея. Да свърша по-голямата част от дневната работа рано през деня е много стимулиращо, и след няколко такива седмици на високо продуктивна работа, това добавя дори повече енергия и импулс. Чувствам се прекрасно, когато видя часовника да показва 8,30 часа, а аз вече съм свършил 3 часа фокусирана работа по проект №1. Това създава силен импулс, който ме зарежда през останалата част от деня. До 5 часа след обяд изобщо не си правя труда да проверявам имейла си – всъщност мисля, че ако хората бяха приели простия навик да не си проверяват имейла до 5 следобед (имайки предвид нормалното работно време), дори само това би повишило драматично продуктивността. Опитайте обработката на имейла да бъде последното нещо, което правите за деня и вижте колко бързо ще го изпълните.

Разбира се, имам предимството да работя от вкъщи, така че мога да бъда на бюрото си минути след събуждането. Уверил съм се, че бързото ставане и преминаване към задачите с минимално протакане е най-доброто за продуктивна работа.

Мотивацията може да предхожда, но и да следва действието. Начина, по който прекарвате първия си час ще предизвика кореспондиращото ви ниво на мотивация, което можете да използвате за добра кауза. Ако искате обаче спокоен ден, нека първия час бъде спокоен – медитирайте, четете, разходете се, вземете си отпускаща вана. Ако искате мързелив ден, бъдете мързеливи през първия час. Ако искате ден, в който да се отдадете на тривиални неща, започнете го по този начин – проверка на имейл, посещаване на онлайн форуми, четене на новини и т.н.

Добрата новина е, че ако искате определен вид ден, просто се фокусирайте с максимално усилие върху този първи час. Не се безпокойте какво идва след това. Ако се справите с първия час, останалата част от деня ще се съобрази с тази линия. Използвайте силата на първия час, за да ръководите целия кораб.


сряда, 26 януари 2011 г.

Малък разказ преди лягане


от Добрин Петров 26.01.2011

М-да, след малко влака трябва да потегли. Интересно, оставаха още не повече от пет минути, а съм сам в купето. Когато си купувах билет и поисках мястото до прозореца, ми отговориха, че цялото купе е заето, с изключение на номер 63 – първото място  вдясно. Дори трябваше да пътувам с гръб към движението. Май главоболието няма да ми се размине, винаги така ми се случва, почвам да си мисля, че е вродено. Но пък може да се преместя, не кипи от хора.

Ха, тъкмо да си го помисля и вратата на купето се отвори. Показа се някакъв юнак с късо кожено яке и джинси, които сякаш живеят н’ам си кой живот поред, съдейки по избелелия им цвят и оръфания ръб на крачола отзад. Това, което ми се стори интересно беше нещото, което беше на главата му. Изглеждаше като каскет, какъвто мисля, че дядо ми имаше, обаче го носеше с козирката назад. Егати модата. Обаче тутакси се сещам, че в някакво списание се обясняваше как в модата се използват неща отпреди двайсет години, макар и леко променени. Както и да е, казвам си и продължавам да си решавам кръстословицата. Другаря, опа – младия господин с каскета наопаки дори не ме удостои с поглед, метна си зелената бризентова раница на поставката за багаж, махна си каскета и се отпусна като подсечен на седалката, тя пък в отговор мощно изпуфтя. Отвън прозвуча свирката на машиниста, дето оказваше, че има три минути до тръгване. Супер, казах си, даже ще си опъна и краката. Да, ама не (някой го беше казал, явно в ситуация като тази). Вратата се плъзна и някаква русокоса нимфа с пухтене мина покрай мен, мъчейки се да издърпа през прага на купето големия си оранжев куфар. Реших да й помогна да го качи на поставката за багаж, обаче веднага съжалих, когато се опитах да го вдигна. Имам чувството, че тежеше към 30-тина килограма.

- Малко учебници, а много тежат! Извинявайте! – промълви тя.
- Няма нищо. Важното е, че успяхме. – усмихнах се.

Вратата пак се плъзна, и едно след друго се вмъкнаха две момчета и едно момиче по на около 20-ина години. Явно студенти, съдейки по облеклото и говора им. Сякаш внесоха някакво оживление още с влизането си. Купето забръмча от смеха им. Прозореца беше отворен, отвън някой пожелаваше на добър час и много успех, докато влакът бавно потегли. Помислих си, че съм пропуснал последната свирка за предупреждение на машиниста. Сякаш има някакво значение!

А, ето и последните двама пътника от нашето купе – мъж и жена. Сигурно са се качили малко преди да потеглим. Бяха хора на средна възраст, добре облечени, бих казал даже приятно. Нямаха куфари, само ръчни чанти, които макар и да бяха с различен цвят и форма, някакси добре си пасваха. Което всъщност, можеше да се каже и за собствениците им. Свързваше ги някакъв аристократизъм, колкото и демоде да звучи това в днешно време. Помислих си, че не ми изглеждат като хора, които често пътуват с влак. Имаха някаква осанка. Не че се държаха надменно, напротив. Докато си събличаха горните дрехи, на няколко пъти погледите ни се срещнаха и си кимнахме с усмивка. Възпитано някакси, като в доброто старо време, или трябваше да кажа – като в доброто старо възпитание. Нейсе.

Някакво хлапе изтича по коридора и ме стресна. Явно съм задрямал. Русокоска и каскета оживено си разговаряха. Той свирел на китара и щял да ходи на прослушване. Тя пък щяла да бъде първа година студентка по право. И двамата с големите си мечти. Дали не бях свидетел на зараждането на нова любов? Кой знае? Ако им е писано, нека я изживеят. Сега им е времето. Опа, май нещо се разнежих. Доста отдавна бях на тяхната възраст. И много неща ми се случиха оттогава. По целия свят...

Мъжът срещу мен дремеше, а жена му четеше някакъв вестник. Явно гюрултията на младите не им правеше впечатление. Което, обаче, не можех да кажа за себе си. Двете момчета и момичето, оказа се, наистина бяха студенти. Вече се бяха запознали с Русалка и Сантана, не знам защо така ги кръстих, но всъщност ми беше доста приятно. Иначе бяха Ивайла и Методи.

Нямаше и петнадесет минути от тръгването на влака, когато нощното небе се раздра от светкавица и запримига, като лампички на елха. Чу се невероятен тътен, сякаш стените на влака потрепераха, или пък си внушавам!? Огромни капки дъжд минаваха диагонално на стъклото. Внезапно осъзнах, че в купето настана тишина. Сякаш бяхме притихнали пред мощта на майката Природа.

Не е ли странно?

от Добрин Петров 26.01.2011

Докато кавалерски помагах на Ана да заеме мястото си, забелязах един тип, който не знам защо оприличих на частен детектив. Може би защото изглеждаше като човек, който сякаш убиваше времето. Седеше на бара, полуобърнат към залата, небрежно стрелкайки с поглед този или онзи. За миг погледите ни се срещнаха, май се сепна като разбра, че го гледам, но бързо се коригира. Не беше висок, може би мой ръст, макар че може и да се лъжа, тъй като беше седнал на високия стол. Изглеждаше ми доста стегнат. Не притеснен, по-скоро поддържан физически. Обаче очите... Напомняха ми за някого. Много живи, не големи, с цвят на маслини. Ниско подстриган, като Кевин Костнър, но някак по-суров. Хм, тези очи явно са видяли много...

- Ти явно не ме слушаш! От две минути сме седнали, а ти сякаш изпадна в кома. – смееше ми се Ана.

- Извинявай, имаше един на бара, който ми напомни за някого... – смотолевих.

- А, онзи с лъснатите обувки, ли... Не може да му се отрече, че има око за тези неща. – каза тя.

Виж ти, казах си, жените май наистина имат развито периферно зрение. Аз изобщо не разбрах, че го е видяла, а тя веднага ме усети.

Сякаш по интуиция погледнах към бара и с изненада видях, че мистър „Стрелкащ поглед” вече не е там. Егати, помислих, мен ли следи тоя нещастник? Да не би заради сделката с парцела на скалата? Ърл спомена, че не приемат „не” за отговор, но...

Добър вечер! Разрешете да се представя! – чух глас откъм дясното си рамо.

Обърнах се и само дето не зяпнах. Беше детектива от бара. Усмихнат, но не като сервитьор, а някак приятелски.

- Казвам се Франсоа и имам изненада за вас. Моля, не се притеснявайте! По случай годишнината от срещата ви, ваши близки приятели ме помолиха да ви изпея песента, на която танцувахте за първи път тук, в Рим! – каза той и запя.

С Ана се хванахме за ръце и просълзени заслушахме. Потънах в думите на песента, и чак след като тя свърши, се опомних. Кой можеше да знае тези неща? В този момент се чуха ръкопляскания, идващи от масата в ъгъла, онази зад големия филодендрон, и се показаха един след друг Мишел с мъжа си Бернар, Труди с нейната половинка Питър и Арнолд – този великан на сантименталността, заедно с неостаряващата Шели Блум.
Не можех да повярвам, че се случва. Ана обаче грееше от щастие, а сълзите в очите й, бяха ясно доказателство, че цялата организация е била нейна...

Почтеност в момента на истината

April 27th, 2005 by Steve Pavlina           Email this article to a friend

Когато се ангажирате с нещо, като да започнете нова фитнес програма например, то без съмнение ще бъде предизвикателство за вас. Голяма част от живота се намира извън директния ви контрол, и някое от тези външни влияние в крайна сметка ще ви въздейства, притискайки ви да изоставите първоначалния си план, поне временно.

Често е неоправдано да изоставите планa си преждевременно, срещайки минимална пречка. Но да кажете, че трябва винаги да следвате предначертания си план каквото и да става, означава да игнорирате непредвидимостта на реалността.

В случаи като този, трябва да останете лоялни на намерението си, дори в момент на трудности. Не можете просто да оставите плана си на автопилот и да допуснете, че никога няма да се изисква интервенция от страна на интелектуалната ви воля.

Да проявите почтеност в момента на истината, означава да не изневерявате на първоначалното си намерение в момент на непредвидена пречка, че трябва да го преразгледате и приложите в ситуацията пред вас. Най-важното не е да следвате буква по буква предначертания си план, а по-скоро неговия дух. Понякога това е лесен избор, друг път е много труден.

Например, да предположим, че сте взели решение да спортувате всеки ден, и след няколко дни се контузвате. Дали е по-добре да продължите, независимо от травмата си, или трябва да й дадете време да отмине? Ако продължаването на тренировките би могло занапред да застраши здравето ви, би било глупаво да не изчакате, докато не се възстановите напълно. Но все още можете да уважите духа на намерението си, като посветите част от времето за възстановяване на подобряването на здравето си, чрез йога, медитация, четене или приготвяне на здравословна храна.

Ето защо яснотата е толкова важна – да знаете „защо”-то зад действията си. Когато се сблъскате с препятствия, можете или да упорствате или да намерите друг начин за задоволяване на същото намерение. Така че, ако планът ви беше да спортувате всеки ден и „защо”-то беше да подобрите здравето и самодисциплината си, планът ви може и да е осуетен в някакъв момент, но не е нужно и намерението ви да бъде.

Честността в момента на истината не означава да създавате извинения при сблъсък с пречка, която не дава основание за капитулация. Означава адаптиране на плана ви по отношение на ситуацията пред вас, все още уважавайки истинския дух на първоначалното си намерение.

Постоянното упражняване на лоялност към предначертания план в момент на неочаквани трудности изгражда сила на характера. А постоянния неуспех да го правите, го отслабва.

Търпение

April 12th, 2005 by Steve Pavlina           Email this article to a friend

Точно толкова просто, колкото изглежда в действителност, търпението си остава един от най-мощните инструменти за растеж на личността. Понякога директното действие по посока на проблема, не среща нищо друго, освен съпротива. В такива ситуации атакуването на съпротивата рядко е най-добрия ви вариант за действие. Обмислете отлагането на проблема за известно време и работете по нещо друго

Понякога простото отминаване на времето може да ви помогне да разрешите неподатливия проблем. Технологията ще напредне. Или вашите знания и умения ще се повишат. Или може да ви връхлети неочаквано щастие. Или нуждата от разрешаване на проблема може да отмине. Или отдалечаването от проблема може да ви даде нова гледна точка. Или увереността ви да се повиши, като се заемете с някакви по-лесни проблеми за малко. В съзнанието ви може да изскочи решение, когато най-малко го очаквате.

Ако това ви звучи като рецепта за протакане, причината е, че наистина е такова. Протакането, обаче, е проблем единствено тогава, когато отлагате работата по нещо, което е от истинско значение за вас и когато бивате засмукани в простото губене на време. Но е валиден инструмент, когато се използва за умуване над проблема, за да стане той по-лесен и ефикасен за разрешаване.

Когато всичко друго се провали, бъдете търпеливи!

вторник, 25 януари 2011 г.

Колко кариери бихте искали да имате?

April 11th, 2005 by Steve Pavlina          Email this article to a friend

Като деца всички чуваме въпроса „Какъв искаш да станеш като пораснеш?”И така, ние израстваме, избираме кариера и работим по нея за известно време. А после? Дали решението, което вземаме на 20 години ни обвързва до 65?

За много хора точно това се случва, и е добър избор, ако сте го направили обмислено. Но няма правило, което да казва, че трябва да изберете една кариера и да се придържате към нея, докато се пенсионирате. Ако желаете, можете да се радвате на много и различни кариери. Мнозина го изпитват по случайност (каквато е да изгубят работата си), но можете да го направите и съзнателно.

Понякога млади хора се парализират пред избора на кариерата за цял живот. Мислят, че да изберат едно нещо означава да отрекат от всичко останало. Какво би станало, ако имахте много различни интереси?

Изберете една кариера и започнете. Гмурнете се в нея с намерението да станете експерт, но също се и чувствайте свободни да преминете към нещо друго, ако се отегчите. Една смяна на кариерата често ви носи много по-голям растеж, отколкото засядането на същото място с десетилетия.

Помислете за Леонардо Да Винчи, един от най-великите гении на всички времена (ако не и най-великият). Неговите интереси включвали рисуване, скулптура, инженерство, анатомия, летене, оптика, гравитация и много други. Това разнообразие му е служело много добре, защото е можел да използва научните си знания за подобряване на изкуството си (по-реалистична и прецизна творческа работа) и творческите си умения за подобряване на науката си (подробни графики и диаграми).

Обаче, вместо да опитвате да следвате 10 различни интереса, опитайте да се фокусирате на един или два по едно и също време. В същото време оставете открита възможността да превключите по-нататък, ако се наложи. Така че, ако обичате и изкуство, и музика, и медицина, и не можете да намерите начин да ги комбинирате в една кариера, опитайте да преследвате една, когато сте на 20 – 30 години, една на 40 – 50 години и друга на 60 – 70 години.

Заедно с възрастта и приоритетите ви се променят. Има голяма вероятност кариерата, която изберете на 20 години да ви бъде много по-малко интересна на 35 годишна възраст. Дори ако трябва да приемете огромно намаление на заплащането, за да правите нещо друго, може да си струва преживяването. Парите няма да ви направят щастлив, така или иначе, ако не обичате вече това, което правите.

Нека кариерата ви стане динамично преживяване, вместо статично, ако това ви харесва. Хората около вас вероятно много ще негодуват, когато смените кариерите, но това да не ви притеснява. Няма нищо благородно в това, да се придържате към път, който няма сърце.

Вашата собствена лична вселена

April 1st, 2005 by Steve Pavlina          Email this article to a friend

Можете ли да докажете, че вселената съществува извън собствените ви възприятия за нея?

Всичко онова, което преживявате в тази вселена, чрез възприятията ви ли идва до вас или се случва във въображението ви. Всичко. Всичко онова, което схващате като научно или логично или обективно, все пак достига до вас чрез възприятията и мислите – хора, места, събития, сънища... всичко.

Ето и някои въпроси, които да обмислите:

Откъде знаете, че не сте вътре в симулация, където всичко, което възприемате, ви се доставя, включително и спомените, за които твърдите, че са ваши?

Как можете да сте сигурни, че сте изобщо сте съществували преди година или минута? Ако сте се появили в живота си преди малко, заедно с всичките си спомени, как бихте го разбрали?

Откъде знаете, че всеки един от хората, които срещате са всъщност съзнателни същества, а не само проекции, като персонажа, който се играе от компютъра в PC игрите? Някога преживявали ли сте усещанията на друг, освен вашите собствени?

Как биха могли да са обосновани твърденията за съществуване на обективна вселена извън вас самите, когато нямате начин за бягство от ограничената си гледна точка?

Как можете да докажете съществуването на каквото и да е извън вашата симулация, без да се позовавате на самата симулация?

Когато не възприемате или мислите за дадено нещо, то дали съществува? Можете ли да докажете, че един камък наистина съществува, ако не го усещате? Дали хората от живота ви продължават да съществуват, когато не сте с тях? Или симулацията е по-ефикасна, тя само генерира онова, което преживявате точно в този момент?

Когато сънувате, персонажите в съня ви съзнателни ли са, или са проекции в собственото ви съзнание?

Ако сънувате, че сте в стая, съществува ли нещо извън тази стая? Дали светът на съня ви си дава труд да симулира нещо, което не можете да усетите?

Защо мислите, че будния ви свят е по-различен от този в съня? Защо мислите, че единия съществува в съзнанието ви, а другия извън него? Възможно ли е и двата да се случват само във вашето съзнание?

Вие ли сте единственото мислещо съшество, което съществува във вселената ви? Това повече или по-малко валидно допускане ли е отколкото да заключите, че всички други персонажи, които срещате са също толкова, мислещи, колкото и вие? Допускате ли същото и когато сънувате?

Били сте обучавани, че сте мислещ обект, ходещ в един материален свят. Но възможно ли е този материален свят да е само симулация в съзнанието ви?

Ами ако цялата вселена е само съставена от това, което възприемате точно в този момент? Ами ако извън това, което усещате, няма абсолютно нищо?

Някога виждали ли сте засечка в симулацията си?

Някога опитвали ли сте съзнателно да насочите мислите си, за да промените симулацията (т.е. да действате срещу самата симулация, вместо в рамките й)? Наясно ли сте какво се случва, когато правите това?

Когато мислите ви станат несъвместими със симулацията, кое се адаптира към другото?

Когато интензивно се фокусирате в нещо, увеличава ли се присъствието му във вашата вселена?

Симулирате ли минало и настояще за себе си, за да създадете илюзия за време? Проектирате ли миналото върху бъдещето си? Разбирате ли, че не е нужно даго правите?

Вашата симулация учи ли ви за какво да мислите, или вие я учите какво да симулира?

Защо се изморявате от продължителната симулация? Защо имате нужда от сън? Какво се случва със симулацията ви, когато спите?

Как убежденията ви относно обективната реалност влияят на симулацията ви? Какво би се случило със симулацията ви, ако повярвахте, че тя е абсолютно субективна?

Свободни ли сте да мислите каквото искате?

Кога за последен път създадохте мисъл, която не беше реакция на някаква част от симулацията?

Колко често изключвате симулацията? Как се чувствате, когато го направите? Въобще знаете ли как да я изключите?

Мисъл за храна...

Непрогледна нощ за душата

March 31st, 2005 by Steve Pavlina         Email this article to a friend

Едно от нещата, с което се боря в момента, е как да премина към следващото ниво на съзнание в живота си.

Достигнах момента на яснота по отношение на собствените ми цели, и това много силно ме мотивира. Когато моята същност съответства на целта ми да помагам на другите по най-добрия начин, който мога да предложа, без да очаквам отплата за това, мотивацията ми е силна и преживявам пълноценно настоящия момент.

В същото време, част от живота ми все още се управлява от идеята за бизнеса, кариерата и парите. Това е идея, в която се намесва егото ми, и в която обмислям неща, като писане и публикуване на информационни материали от мен самия, генериране на доход, изграждане на бизнес, организиране на мои семинари, изграждане на марка и т.н. Но мога също така да разбера, че това е по-нисше ниво на осъзнатост, отколкото онова, към което мотивацията ме насочва.

Когато работя върху целите си, притесненията ми за тези бизнес фактори изчезват. А когато работя върху задачите на бизнеса, способността ми, да живея според предназначението си, отслабва. Проблема е, че има две различни нива на съзнание и те не си съответстват. Мога да превключвам между тях, но не мога да остана едновременно и в двете.

На ниво бизнес, би трябвало да изградя линия от информационни продукти за продажба или да печеля пари като професионален  оратор. Защото трябва да издържам себе си и семейството си финансово. В това ниво аз създавам информация, която „притежавам” – авторски права, създаване на бизнес идентичност и т.н., която трябва да се опазва – от измама, конкуренция и т.н.

От друга страна, собствената ми цел ме приканва да посветя живота си в служене на другите. Това е нивото, което нашепва, че истинския учител не търси материална отплата. На това ниво говоря и пиша безплатно. Материалните достижения нямат връзка. Имам нужда единствено да покривам основните си нужди, за да продължавам да давам най-доброто от себе си, помагайки на другите.

Управлявах Dexterity Software в продължение на много години. Знам много добре какво представлява това ниво. Създаване на готини неща, отношения с клиенти, надхитряване на конкуренцията, преговаряне по договори и т.н. Наистина е вълнуващо приключение. Но всичко това спря да носи какъвто и да е смисъл за мен. Просто загубих всякакъв интерес към материалните достижения. По едно време, парите и успеха в бизнеса бяха много мотивиращи за мен, но сега са просто празни в сравнение с другите неща, които преследвам. Четох, че Буда е преминал през такава промяна, когато е бил на 20 години и е осъзнал, че вече не може да се радва на разкошните си богатства, докато все още има страдание по света. Това е някакси сродно за мен.

Висотата на целта ми вече стана много по-реално осезаема за мен. По-скоро бих вложил колосално усилие в помагането на хора да разрешат най-сериозните си проблеми, без каквато и да е материална отплата, отколкото в това да стана милиардер. Знам, че може да звучи преувеличено, но, от гледна точка на съзнанието, в което съм, пишейки тази статия, това е истината за мен. Това е нивото, на което се базира работата ми през последните шест месеца. Писал съм безплатно, говорил съм на семинари и конференции безплатно, правейки го основно от желанието да израстна и да служа на другите. И макар, че само одрасквах повърхността на целта си, изпитвах огромно удовлетворение.

Мога да почувствам, че когато се опитвам да превърна целта си в бизнес начинание, мотивирано от печалбата, този начин на мислене отслабва съзнанието и енергията ми. И за пореден път, по необясним начин, когато не се притеснявам за парите, изглежда, че имам предостатъчно. На това ниво на съзнание, прониквам в източника на изобилието, който е по-могъщ от този на бизнеса. Вместо да разменям информация и идеи за пари, просто раздавам всичко, без да очаквам нещо в замяна. Можех да напиша и да публикувам сам книга или две досега и да направя малка купчина пари, ако се фокусирах на това, вместо да пиша безплатно. Но дълбоко в себе си зная, че предназначението ми е около това, преди всичко друго, да служа. Когато работя с такава умствена нагласа, всичко се получава без усилие.

Докато управлявах Dexterity Software, не разбирах напълно хората, които даваха своя принос за „безплатния” софтуер с отворен код без материална изгода, често виждайки ги като хора с по-нисък стандарт на живот, в сравнение с тези, които създаваха „истински” софтуер за продажба. Такова мислене се среща доста често сред създателите на шеъруеър софтуер, които с всички сили се опитват да опазят с авторски права материалите си от пиратство, защото това е източника на техните доходи. Така или иначе, гледната ми точка се промени, и сега виждам тези безкористни хора като такива, живеещи на много по-високо ниво на съзнание, отколкото тогава ги считах.

Все още се изкушавам да се върна на нивото на бизнеса, който познавам. И знам, че това е единствено заради страха. Трябва да повиша съзнанието си до достатъчно високо ниво, за да преодолея страха от това да не мога посрещам основните си нужди (и тези на семейството ми). Докато вселената продължава да го позволява, ще давам най-доброто от себе си, за да се фокусирам основно върху служенето. Обаче, в този момент все още се колебая между тези две нива – все още не съм осъществил скока до по-висшето ниво. Нещо, което би помогнало, е да привлека в живота си някой, който вече се намира в това ниво, и може да ми помогне да направя този преход, затова се фокусирам върху това намерение.

Мога да съзра битието, което искам да достигна, и за кратки периоди съм го преживявал, но то все още не е реалност във всекидневието ми. В момента съм в положение, което може да се нарече „непрогледна нощ за душата”, където изоставих една реалност, но все още не съм се приземил в следващата. Заради усърдното си старание да израстна, през последните десет години, съм преживявал и преди такова положение. Един такъв отминал епизод, беше точно преди да създам играта Dweep — преминах от по-нисше ниво на съзнанието към ново, по-висше, където бях воден от желанието да дам най-доброто от себе си на света, въздействащо положително на хората, които го изживеят; бизнес успехът не беше основната ми мотивация.

И така, ето ме отново тук, опитвайки се да достигна нивото, в което ме ръководи единствено желанието ми да служа, чудейки се дали е истина, че тук няма място за тревога относно посрещането на основните нужди на човека. Възнамерявам да продължа по този път толкова дълго, колкото тази реалност физически ми позволи.

понеделник, 24 януари 2011 г.

Моята реалност или вашата

 March 30th, 2005 by Steve Pavlina           Email this article to a friend

Ако вашата система от убеждения се корени в концепцията за обективната реалност, която всички ние споделяме, тогава как можете да оспорите съществуването на други реалности, където всеки един от нас си живее в „своя собствен малък свят”?

От вашата гледна точка може да изглежда смислено начинание да докажете, че вашата е единствената истинска реалност. От гледна точка, че всички ние живеем в реалност, създадена от нашите мисли и убеждения, обаче, да се опитва такова доказване не би имало смисъл, защото вашата система от убеждения не се нуждае от доказателства – убежденията ви доказват сами себе си. Само бихте доказали това, което вие създавате, като да посочите тортата, която направихте, като доказателство, че тя е истинска. Няма нужда да доказвате това, което създавате.

И така, ако ме бяхте помолили да пристъпя във вашата „обективна” реалност и да приема вашата система от убеждения, бих могъл да го направя, но би било ненужно ограничително и безполезно. Да кажем, че от реалността с нейните три измерения вляза в самолет. Когато го направя, вие представяте аргумента, че сферите не съществуват; само кръговете. Аз казвам „Да, в тази реалност вие сте прав. Но има и други реалности, в които сферите съществуват, но трябва да вярвате в трите измерения, за да ги видите.” Ако непоколебимо вярвате, че двуизмерния ви свят е обективна реалност, тогава никога няма да видите сферите. Аз мога да пристъпя обратно назад в моя триизмерен свят, и мога да ви покажа сферите, които моят свят може да предложи, но вие ще видите двуизмерни проекции – просто още кръгове. Няма начин да ви убедя в противното.

А ако ви помоля да пристъпите извън системата си от убеждения и да огледате наоколо всичко, което я заобикаля, няма да можете да го направите, защото настоящите ви убеждения включват и това, че подобно нещо е невъзможно. Така че, аз ви виждам като да сте в капан, живеещи в клетката, създадена от собствените ви мисли, а вие ме виждате като някой, който греши, луд е и живее в противоречие са вашата „обективна” реалност. Някакси забавно е по своему...

Преди бях съгласен с вярването в обективната реалност. Вече не, защото мога да видя просто до каква огромна степен мислите ми създават реалността, в която живея. Един ден си помислих „Хмммммм... Чудя се дали такова нещо като сфери изобщо съществува.” Накарах се да повярвам в съществуването на сферите, дори преди да ги видя (да, това все пак е метафора). Мислех, че ако греша, реалността ще ме върне обратно с шамар зад врата. Но, ако мислите ми, поне частично, създаваха реалността ми, може би щях да ги видя. Не бях шамаросан зад врата – сферите се появиха.

Но, мога ли да убедя в това някой, който е убеден в съществуването на обективната реалност? Не. Ако вкарам сфера във вашия свят, за да ви я покажа като доказателство, вие ще видите само доказателство за кръг. Не мога да ви покажа синия цвят, когато гледате на света през червени лещи. Най-близкото, което бих успял да ви покажа е пурпурен цвят, но той няма да ви бъде достатъчен за доказване на червеното.

Не е нужно отново да създавате същата реалност, в която живеехте вчера. Знам, че мислите, че трябва, но не е така. Имате по-голями сили, отколкото мислите, че имате. Проблемът е, че насочвате своите мисли и убеждения така, че използвате силите си за целите на самоограничаването. Вярвате, че мислите ви са базирани на реалност, която е независима от мислите ви, но това също е убеждение, което можете да отхвърлите.

Първата стъпка е да започнете да осъзнавате обратната връзка, между това какво се случва в ума ви и какво се случва „там някъде”. Ако сте песимист и животът ви изглежда като пълен с болка, приемете за момент, че вместо външните събития да я пораждат, е точно обратното – болката ви създава болезнени събития. Убеждението ви, че „животът е труден”, създава трудности в реалността ви. И вие ще филтрирате всички (радостни) сферични хора в живота си, докато получите (болезнени) кръгове. Проектирате собствената си радост в точка, много далечна за вас, вместо да я поканите във всекидневното си битие. Виждате това като своя реакция на събития, стоящи извън вашия контрол, неразбирайки, че в себе си имате силата да изберете нещо различно.

Втората стъпка е да вземете съзнателен контрол върху убежденията си и да ги използвате да „играят” с вашата реалност. Променете нещо в ума си и вижте как то се проявява във външния ви свят, дори без вашето пряко действие. Едно от най-добрите места да започнете е в областта на синхронността (т.е. странни съвпадения, отиващи отвъд възможната им достоверност). Предвидете и очаквайте нахлуване на синхронност в живота ви през тази седмица, за да ви покаже доказателства, че мислите създават реалността ви. После продължете по нормалния си начин и вижте каква се случва. Ако очаквате този експеримент да не сполучи, така ще стане. Но ако можете да отворите съзнанието си за възможността, че този (безвреден) експеримент може да проработи, мисля, че ще видите някои интересни резултати. До степента, с която държите на убежденията си в една обективна реалност, все пак ще можете да обясните тези събития като прости съвпадения или произволни случки, но това може да послужи за отслабване на захвата ви от железните пръчки на клетката и да ви направи достатъчно любопитни, за да осъществите по-големи мисловни експерименти по-нататък.

Ами ако мислите ви наистина създават вашата реалност? Можете ли да не обясните всичко, което ви се е случвало чрез тази парадигма? Работата ли ви прави стресирани или стресът прави работата ви? Връзката ли ви прави щастливи или щастието ви създава връзката? Дали тази статия, която четете ви кара да мислите за тези концепции или имаше нещо вече във вашето съзнание, което накара този текст да се появи в реалността ви, като проява на вашите собствени мисли?

Няма нужда от причина да вярвате в нещо, което още не съществува в реалността ви. Мислите ви могат да направят повече от простото отразяване на вашата реалност – те могат да участват активно в процеса на това създаване. Убеждението е акт на оценка само до степента, до която мислите, че е такова. Но със съзнателно решение, то може да стане и акт на създаване и проявление.

Ако не сте съгласни с горното, нямате нужда да го отхвърлите. Свободни сте просто да създадете неговото фалшиво копие за себе си и да продължите да живеете в реалност, където нещата са фалшиви. Ако пък сте съгласни, много е вероятно това да е така, защото вече съществувате в реалност, където такива неща стават възможни (или вече се проявяват) за вас.