Една коледна случка, или пък не съвсем!

Добрин Петров

Трудно е да се каже кое повече ме вбеси онази вечер – дали това, че съм се разминал с крадеца в рамките на петнадесет минути, или наглостта му, предвид факта, че колата ми беше спряна под уличната лампа, (която работеше), точно пред дома ми. Все пак това не му попречи да разбие стъклото и да изтръгне касетофона от таблото. Не че е кой знае колко скъп, вероятно по-скъпо ще е стъклото, което стана на парчета, че и страничното огледало, (то пък не разбирам каква пречка е било, ама нейсе).

Не съм от хората, които ще започнат да обвиняват правителство, полиция и кого ли още не, независимо, че доста ме е яд. Все пак разбирам, че заради някакъв наркоман, (вероятно), няма как патрулката да минава през нашата улица на всеки пет минути. Помрачават ти празника, бе братче, с тези простотии! За тях е ясно, че празник няма – дозата е стимул, помитащ всичко по пътя си.

И, като се замисля, животът им вероятно хич не е лек. Заради грешката „да се закачат”, направена някъде в миналото, дните им се изнизват тихичко, като пясък от шепа. Да се чувстваш обречен, да не си господар на себе си, а някой друг елегантно или пък не толкова, да влиза в тази роля вместо теб... Всъщност, улавям се, че това е моята гледна точка, а може просто да ги мотивира тръпката. Което пак, според мен, си е дрога. Само че този път наркотикът си е произведен от теб самия, в твоето тяло, и не могат да се окошарят за това. Всъщност, голям праз... Няма пък да им вдигам паметник, я!

Въпреки, че ме е яд, същевременно ми е и някакси ми е жал за тях, през какво се принудени да преминат, за да си осигурят няколко минути, (предполагам), или часа щастие... Или пък покой, кой както го разбира. Айде момчетиите ще крадат, то е ясно, (защо ли пък да е ясно, сам не се разбрах), нали затова като малки играехме на стражари и апаши, един вид ни е заложено, (тогава не разбирах как може стражари да са срещу индианци, чак после разбрах, че „апаш” не е като „апач”), но момичетата... Както и да е, в природата на това му се казва „естествен отбор”... Приспособяваш се, иначе изчезваш. Жестока истина, наистина.

От друга страна, и ние – останалите не-наркомани, не-крадци и не-еди-какво-си, не сме кой знае колко свободни... Нека не се лъжем, всички си имаме своите пороци, от които не можем да се откажем, независимо, че доста често ни се иска точно това. Но за които ни е приятно да си мислим, че контролираме, а не обратното, както си е в действителност. Жива самозаблуда, ако питате мен. Аз предпочитам да не се подлагам на това. Но пък не става въпрос за мен, нали?

Вярвам, че доколкото е възможно, човек сам си кове съдбата. С мислите си... Поне така вярвам аз. Поне в момента, после може да се промени. Не, честно... Малки камъчета, като това да ти откраднат нещо, независимо дали искаме, или не, винаги ще има. Важна е голямата картина, както се казва „the global picture”. А голямата картина, приятели, е за всекиго различна. „Колко пък да е различна?” – ще попитате. Ами точно толкова е различна, колкото е различна ценностната система на отделния човек. Например, няма как моята ценностна система да е съпоставима с тази на юнака, който ми разби колата навръх Коледа, нали? Халал да му е! Сигурно и той страда... По своя си начин...