“Имате право да грешите” беше често срещан израз на един мой учител от гимназията. Някои ученици го мразеха, защото мислеха, че е мързелив и малко садистичен. Той никога не разказваше урока, нито пък си подготвяше план. Просто се облягаше назад на стола си, понякога вдигайки краката си на бюрото, и започваше да задава въпроси и да обижда всеки, който се опитва да отговори (обикновено заради липсата на индивидуално мислене).
За домашно даваше голямо количество сух материал за четене, а ние трябваше да напишем много кратки статии, базирани на него, като например двойна страница за причините на Гражданската война. Повярвайте ми – това е много по-трудно от написването на 5-10 страници по темата, защото трябва да използвате думите си много внимателно. В противен случай ще ви свърши мястото преди да сте зачекнали темата. Две страници беше максимума, който ни беше разрешен за писане. Ако напишете 2,1 страници, значи сте се провалили. “Словесна отпуснатост” не се разрешаваше.
Въпреки липсата му на популярност, този учител имаше за цел да научи учениците си да мислят индивидуално, вместо просто да бълват информация, която са научили от където и да е. Това е трудно за постигане със 17-годишни, особено по предмет
Американска история.
Мислех, че изразът „имате право да грешите”, макар че обикновено се използваше като шега в клас, беше един добър съвет. Макар да не беше част от Декларацията за правата, вероятно може да се счете за основно човешко право. Имате право да грешите. Имате право да правите грешки. Имате право да се проваляте.
Така или иначе, много хора не виждат ценното в прилагането на това право. Мисля, че това също важи в голяма степен по отношение на страха от говорене пред публика. И какво ако се изправите пред нещо и се провалите, доказвайки, че действате погрешно?
Какво му е толкова ужасното на това да грешиш? Ако никога не грешите, за мен това означава, че не израствате, надявам се, че след пет години ще се върна назад към таз годишните си постове в блога и няма да бъда съгласен със себе си. В противен случай това ще означава, че или не съм израстнал, или съм бил прекалено срамежлив в себеизразяването си.
Не се страхувайте да предизвикате своята увереност. Това е един от най-добрите начини да учите новото. Нака другите да кажат мненията си относно вашите идеи. Понякога така до вас ще достигнат нови факти, които ще ви позволят да ошлайфате идеите. Друг път, те просто ще реагират емоционално, което ще ви помогне да станете по-издържливи на емоциите на другите хора. Не се страхувайте да изложите своите идеи в разговор, реч, статия, блог пост – всеки начин, който ще ви даде обратна връзка с другите.
Разкарайте егото си от картината
Мисля, че хората се съпротивляват на това да грешат, защото приравняват идеите си със своето его. Така че ако идеите им се провалят, те го приемат като лично поражение – чувстват се опозорени. Обратната връзка може дори да окуражи тази реакция: “Човече, ти наистина издуха всичко по пътя си.” Но само поради факта, че другите приравняват идеите ви с вашата личност, това не означава, че и вие сте длъжни да го правите.
Прекаленото инвестиране на егото ви във вашите резултати е непродуктивно и не е необходимо. Ако приемате провала на идеите си като личен провал, ще поемате прекалено малко рискове, които иначе биха могли да се отплатят. Но ако се научите да отделяте себе си от своите идеи и от работата си и ги виждате като нещо отделно от себе си, наистина ще почувствате, че имате право да сгрешите. Ако идея се провали, защо да не бъде по вина на самата идея, вместо по ваша? Позволете на идеите си да се провалят, без това да се превръща в лично поражение.
Когато пиша статии или изнасям речи, давам всичко от себе си, за да отделя егото си от резултатите. Идеите са си идеи – това не съм аз. Дори когато разказвам истории, тези истории все още не са равни на истинския мен. Те са само и просто думи. Ако изнеса реч и получа кофти реакция, тя може да се дължи на липсата ми на умения като оратор. Но отново, уменията ми не се равняват на истинския аз. Те са просто притежания или творения, но те не определят истинския мен. Затова аз никога не чувствам егото си заплашено, ако реч или статия са несполучливи.
Но и ако една идея изглежда, че ще уцели десятката, аз не го приемам като лична победа. Просто си мисля, ...”Ей, това сякаш е добра идея”. Ако тя не уцели, търся някатва положителна обратна връзка и тогава мога да я рафинирам или да се откажа от нея. Или пък може да почувствам, че изразяването на идеята не е било достатъчно добре и е пропуснала целта поради лошо обяснение. За мен всичко това е просто обратна връзка, с помощта на която да създам по-добри идеи и да подобря уменията си да комуникирам.
Мисля, че това отношение е нещото, което ми помага да изнеса реч много лесно, без нервност и да пиша редовно за една аудитория от десетки хиляси читатели. Чувствам, че е напълно нормално да греша. Когато се дискутира нещо толкова комплексно като личностното израстване съществуват много оттенъци на сивото. Въпреки всичко, което знам и целият ми опит в тази сфера, изобщо няма начин дори да се надявам да разбера всеки аспект. Освен това уменията ми да комуникирам са неизменно неточни. Ефективната комуникация изисква комбинация от логика и емоции, а те понякога не са в съзвучие сами със себе си и биха въздействали на различните хора по различен начин. Не познавам големи оратори или писатели, които някога да са постигнали единодушен успех без да създадат нещо стойностна. Когато държите егото настрана, вие можете да направите това, което Чърчил е предложил – да преминете от един неуспех към друг без загуба на ентусиазъм.
Как най-добре бихте упражнили правото си да сгрешите? Страхували ли сте се да отидете на фитнес, защото не знаете какво да правите и очаквате да изглеждате като идиот? Не поставяйте егото си на линията – запомнете, най-много да ви липсват умения. Вие не се проваляте като човешко същество само защото не притежавате някакво знание или умение. Къде другаде бихте изпробвали дали грешите или сте прави, когато единственото последствие ако грешите е само нараненото ви его (а не съвсем да го загърбите)?
Имате право да грешите. Нека се провалят идеите ви, нека се докаже, че уменията ви не са адекватни, и нека знанията ви открият своите ограничения. Така или иначе, нищо от това не е истинското ви аз.
Когато се провалите, вие откривате своите ограничения. Скицирате краищата на своите възможности. А това ви дава възможност евентуално да ги преодолеете.
Накрая, да сгрешиш неизбежно води до това да бъдеш прав. Но дори и да не стане така, все пак е по-интересно да бъдеш неуспял, отколкото да бъдеш никой.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Тук можете да оставите вашия коментар!