от Добрин Петров
Мъгливото варненско утро
хладно пак ме посреща,
но въпреки всичко,
частица надежда
за слънчево време,
усещам.
На стария дом
по стълбите слизам.
Скрипти под краката ми
снощния сняг,
и спомени стари долитат,
сякаш искат
да стоплят душата.
И ето, аз пак съм малко момче,
по прашната улица
тичам безгрижно,
с охлузени боси нозе
и с усмивка,
локвите гордо пресичам.
Тази улица прашна
след летния дъжд,
мирише толкова свежо.
Срамежлива дъгата
надзърта в в небето,
и красиво е,
със сърце го усещам.
А махалата,
уж си е същата
но пуста е, и сякаш шепти:
„И аз, като тебе, променям се,
и аз като тебе
съм с бели коси”.
Говорят си нещо
на своя език,
старите къщи
с покриви схлупени,
И странно, аз ги разбирам,
това е езика
и на моето минало.
Ех, как искам,
за преживените радости
да разкажа на внуците
с мои си думи,
да опиша
на тези малки разбойници.
младостта,
дето още припомням си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Тук можете да оставите вашия коментар!